Керванът на робите

— Навярно защото навремето търговецът на роби те е заплашил, че и на него ще му отреже езика, така ли?

— Да.

— Вероятно го е казал с намерение да засили страданията ти. Но благоразумието го е накарало да не изпълни заплахата си. Вярно, преди години определени обстоятелства правеха полезни и немите роби, ала в днешно време вече не е така. Един слуга трябва да може да говори, за да е в състояние да изпълнява всички поръчения на господаря си. А сега твърде рядко някой ще купи роб, който е ням и следователно ползата от него е ограничена. Търговецът на роби е знаел това и аз предполагам, че не е осакатил сина ти.

— Срещу това твое мнение може да се възрази, че той го е отвлякъл не заради печалбата, а за да си отмъсти. Бил е принуден да му отреже езика, за да не го издаде.

— Бих се съгласил с теб, ако момчето е било по-голямо. Ала дори и в такъв случай осакатяването му няма да е пълна гаранция за сигурността на търговеца. Всеки ням може да се научи да пише и тогава върху хартия ще изложи всичко, което не ще е в състояние да изрече устата му. А момчето е било едва на три години. На такава възраст са достатъчни само няколко месеца, за да се заличи всичко от паметта му. Сигурно търговецът на роби си е казал, че ако момчето попадне в съвършено друга среда и поведе друг начин на живот, скоро ще забрави всичко, каквото е било дотогава.

— Ефенди, твоите възражения ме правят щастлив, макар от тях да си вадя безспорното заключение, че онзи младеж няма да си спомни вече нищо за ранното си детство, нито пък за своите родители.

— Що се отнася до това, аз не съм в състояние да ти дам точни сведения. Синът на тайната никога не говори за миналото си, но аз знам, че в сърцето си таи мисълта за отмъщение и предполагам, че то засяга човека, който го е отвлякъл.

Арабинът отдавна вече не седеше на земята. Беше скочил на крака, а също и Шварц се бе изправил. Ловецът стоеше пред немеца като човек, който е убеден, че животът и щастието му зависят от всяка негова дума.

— Значи той има да си отмъщава, има да си отмъщава някому! — каза арабинът. — Може би е забравил всичко, всичко освен че е бил похитен. Откога се намира сред ниям-ниямите? Още като малко момче ли е попаднал при тях?

— Не, едва преди две години. Дошъл съвсем сам и останал там, без някога да им каже кой е и откъде идва. Затова получил името Синът на тайната.

— И какво прави сред тези чернокожи? С какво се прехранва?

— Синът на краля го срещнал в гората и го отвел при баща си. Непознатото момче умеело да борави с оръжията и още в първите дни проявило такава храброст, изключителна ловкост и схватливост, че кралят го приел в личната си охрана. На този пост то се чувства тъй добре, доколкото това е възможно при подобни обстоятелства. То бързо спечелило симпатиите на всички, които го познават. Момчето е много мълчаливо, но наблюденията ми ме карат да предполагам, че въпреки младостта си е имало извънредно бурен живот. Познава почти всички народи от Бахр ал Абиад та чак до големите езера. Говори няколко от техните езици и диалекти…

— И арабски ли? — намеси се ловецът.

— Да, също и арабски. Освен това умее да върши и много други неща, които са съвършено непознати на сегашните му другари. Накратко казано, той знае толкова много и има такива умения и сръчности, че всеки ниям-ниям би му завидял, ако всички не го обичаха безрезервно.

— Значи той е добър човек и изобщо е по-издигнат от обикновените негри, така ли? — попита Бала Ибн и за пръв път по сериозното му изпито лице се плъзна радостна усмивка.

— Да, сърцето му е добро и чисто — отговори Шварц. — Той знае, че превъзхожда чернокожите. И това съзнание се отразява в характера му и неговото поведение, но гордостта му е такава, че не може да засегне никого. Винаги когато съм го наблюдавал, младежът ми е приличал на млад благороден жребец, който се намира заедно с обикновените коне на една и съща ливада. Той пасе с тях, чувства се от тяхното стадо, добре се разбира с тях и все пак още от пръв поглед си личи, че след време ще носи на гърба си по-хубаво седло и по-благороден ездач от останалите коне.

— Аллах, о, Аллах! — възкликна ловецът и сключи ръце. — Дано се окаже моят син, дано наистина е той! На всяка цена трябва да отида при ниям-ниямите и да го видя!

— Та ти вече го видя.

— Аз ли? Къде? — прозвуча смаяно въпросът му.

— Сред изпепелените останки на серибата на Абу ал Мот. Не забеляза ли младия човек, който бе заедно с нас и после отиде сам при шейха да му съобщи за пристигането ни?

— Видях го и много ми допадна. Веднага щом го зърнах, почувствах как в сърцето ми сякаш проникна някакъв далечен лъч, също както когато заблуденият странник съзира светлината от далечен лагерен огън. Значи той е, него имаш предвид. О, Мохамед и всички вие свещени халифи! Младежът е бил близо до мен, видял съм го, чул съм гласа му и не съм подозирал, че може би е моят син, когото толкова дълги години търся с такава горест и мъка! И къде е сега? Накъде отиде?

— Тръгна към серибата Мадунга. Той е кормчията на моята лодка.