Керванът на робите

Хората на юга наричат всеки път, който се вие покрай реката, „дарб тахтани“, тоест „долния път“. А пътеката идваща отстрани, значи перпендикулярно към течението на реката, носи името „мишрах“. Обикновено всяка мишрах се спуска от високия бряг. Заради ежегодните наводнения на Нил жилищата на хората трябва да са разположени нависоко и ето защо най-често селищата се намират край някоя мишрах. Ловците на роби особено много обичат да строят серибите на такива места, откъдето минава подобна пътека, водеща надолу към ниския бряг. Такъв бе случаят и със серибата Ом ат Тимса.

Остави ли човек гората зад гърба си, изкачвайки се нагоре по речния бряг, скоро се изправя пред висока ограда от трънливи клони и храсталаци, зад която се намират токулите на селището, създадено от ловците на роби. Оградата му бе достатъчно здрава, за да ги защити от хора и диви животни. Всяка сериба е заобиколена от подобна бодлива стена, която наистина не е в състояние да устои на европейските оръжия, но предлага пълна сигурност срещу сгрели и копия. На входовете и изходите няма врати в нашия смисъл на думата, а за затварянето им са достатъчни клони от трънливи храсти. Впрочем на тези места през нощта се поставят стражи и за тях обикновено се издигат на колове високи наблюдателници, които много приличат на стражевите кули на руските казаци.

Серибата Ом ат Тимса имаше значителни размери. В нея се намираха повече от двеста токула, чиито основи се състояха просто от нахвърляна земя, а стените и покривите бяха направени от тръстика. Всичките имаха кръгла форма и всяка от тях бе оградена с трънлив плет. Те образуваха нещо като село, разположено от вътрешната страна на общата ограда, с форма на окръжност.

Вратите на колибите изобщо не се заключваха. Сред жителите на една сериба не се срещат случаи на кражба. Токулите се пазеха единствено от доста странните представи за собственост на туземното население.

Пътеките, водещи между тях, бяха поддържани твърде чисти. Но затова пък толкова по-ужасна бе гледката извън външната ограда. Там имаше големи купища боклуци, отпадъци и нечистотии, та дори и разлагащи се трупове на роби, умрели от естествена смърт или от пребиване. От тях се разпространяваше такава воня, която никой европеец не би могъл да издържи. Там бе и сборното място на какви ли не грабливи птици. Кучетата на ловците на роби също се навъртаха наоколо, а през нощта към тях се присъединяваха хиени и други диви животни.

Недалеч от серибата се намираше тъй наречения „мурах“ — обградено място, където наличният добитък прекарва нощта, защото през деня го оставят да пасе на свобода. Изпражненията на тези животни се събираха грижливо и се сушаха на слънце, а вечерта се откарваха в мураха и се подпалваха. Гъстият дим, който се образуваше, предлагаше на хора и животни известна защита срещу ужасната напаст „баудах“, хапещите мухи на Судан. Хората се заравяха до шия в пепелта от тора, образувал пласт с дебелина близо метър и така, като оставим настрана миризмата, черната кожа на негрите се покриваше с отвратителен сив слой, твърде неприятен за окото на европееца, но който според мнението на туземците е както красив, тъй и здравословен.

В средата на серибата се издигаха два токула, отличаващи се с особено големите си размери. Това бяха жилищата на двамата предводители, Абу ал Мот и Абд ал Мот.

Тъй като една колиба е предназначена не само за един-единствен обитател, при големия брой на токулите можеше да се предположи, че жителите на серибата бяха не по-малко от петстотин. Наоколо пасяха многобройни овце и говеда. Имаше също коне и камили, но само през това годишно време. Обикновено през дъждовния период или малко след него те измираха.

Истинският собственик на една сериба се появява извънредно рядко в нея. Тези господа си стоят у дома в Хартум или където е постоянното им жилище. Изобщо не им минава и през ум лично да вземат участие в лова на роби, а изпращат свои заместници, които се наричат „уокала“ и притежават почти неограничени пълномощия.

Съществуват два типа „уокала“ — „раисхан“, капитани, и „наутия“, моряци. Тези хора са необходими, защото най-често ловът на роби се предприема по вода малко след дъждовния период. Наемат се също „саядин“ и „асакер“. Първите са ловци и имат задължението да се грижат за снабдяването с прясно месо. Вторите са войници, набрани от каква ли не бяла и цветнокожа паплач, безсъвестни хора, напълно скъсали с Божиите и светските закони, които не могат да се покажат никъде, защото все нечия ръка ще се протегне към тях, за да ги накаже.