Керванът на робите

— От моя приятел Асуад разбрах, че ще намеря детето си. Ти се представи за мой син и понеже огънят все още не се беше разгорял и не различавах лицето ти, повярвах на твоите думи. Но сега виждам, че съм се излъгал. Ти си негър, а моят син има в жилите си най-чиста арабска кръв. Кожата му трябва да е по-светла и от моята.

— И наистина е по-светла — обади се Емил Шварц. — Само че я е намазал със сажди, за да прилича на негър и да се промъкне до теб да те освободи.

— Какво? — попита емирът. — Така ли си постъпил? Изложил си се на такава опасност, за да освободиш баща си? Вече няма никакво съмнение — ти си моят син. Аллах те е надарил с храбростта на баща ти. Ела пак да те прегърна!

Той понечи отново да го притисне до гърдите си, но изведнъж го пусна, направи скок настрани и извика:

— Чакай, един се кани да бяга и то тъкмо Сина на ада, комуто дължим всичките си страдания! Куче, остани при нас, за да мога да те смачкам с краката си като акраб243 чиято отрова убива ухапания.

Абд ал Мот беше дошъл в съзнание и щом видя, че тъкмо в този момент никой не му обръща внимание, реши да използва удобния случай и да офейка. Емирът го хвана и го тръшна на земята с такава сила, която пораждаше опасения, че едва ли му е останала здрава кост.

— Да, нека бъдем бдителни — обади се Емил Шварц. — Тези двама негодници имат твърде висока стойност за нас, та да си позволим да им предоставим каквато и да било възможност за бягство. Вържете ги здраво, ако щете тъй здраво, че кръв да потече от месата им! Но я чуйте какво става в края на клисурата! Там е направо страшно. Мисля, че отмъщението е започнало кървава жетва.

Ревовете и крясъците се бяха засилили толкова, че изобщо не бе възможно да се различат отделни гласове и звуци. Погледнеше ли човек през тесния проход, не се виждаше нищо друго освен тъмни призрачни сенки, които се гонеха една друга на фона на пламтящия огън.

До този момент Шварц и другарите му бяха твърде много заети със самите себе си, но вече насочиха цялото си внимание към събитията, разиграващи се в клисурата. Вярно, че нищо не можеше ясно да се различи, но все пак освен многобройните тичащи и крещящи сенки от време на време виждаха да се приближават два силуета, единият от които гонеше другия. Резултатът бе винаги един и същ — един от силуетите биваше повален на земята, а другият бързо се връщаше на бойното поле.

— Какво да правим? Дали не трябва да се намесим? — попита Пфотенхауер.

— Сигурно ще е безполезно — отвърна Йозеф Шварц. — Види ли се веднъж черният роб на свобода, той не се оставя отново да го оковат преди да е останал съвсем без сили. Впрочем ние само бихме направили бедата още по-голяма, защото ще ни е съвсем невъзможно да различим приятел от враг.

Той имаше пълно право. Това не беше трудно да се разбере и ето защо всички се разположиха около огъня, за да изчакат изхода от битката.

Постепенно ревовете и крясъците започнаха да отслабват. След време само тук-там се разнасяше пронизителен предсмъртен вик, последван от ликуващия крясък на победителя. Най-сетне всичко утихна. Виждаше се само голяма тълпа от черни сенки, скупчили се на едно място, където навярно се съвещаваха. Една от тях се отдели от множеството, приближи се и пропълзя през отвора. Беше Лобо.

— Е — попита Пфотенхауер, — какво имаш да ни съобщаваш?

— Мъртъв — отвърна простичко чернокожият.

— Кой?

— Всички.

— Но кого имаш предвид?

— Всички търговци на роби. Никой не останал жив.

— Ужасно! Изобщо нямахме такива намерения. А как стана?

— Лобо промъкват с Толо вътре и никой не видял тях. Отиват при клет добър беланда негър. Всички бил вързан, но прерязват въжетата и чакат. Тогава разнесъл изстрел и още други два. Значи било време. Негър захвърлят въжета и втурват върху ловци, душат тях с ръце, убиват с пранги и яреми, наръгват с техни собствен нож, докато те мъртъв, всички мъртъв!

— Та това е било истинско клане! Цяло чудо е, че нападнатите ловци на роби не са потърсили спасение при нас.

— Не могли. Негри заставал на техен път, никого не пропускат.

— Но и от ваша страна сигурно са паднали много жертви!

— Много също мъртъв и ранен, твърде много. Но за отвличане в робство отмъстено. Няма заловят пак нещастен беланда негър!

— Те ли те изпратиха при нас?

— Да. Трябвало дойде тук и каже, че битка свършил. Приятели да дойдат и ръка да стиснат на храбър благодарен негър.

— Ще дойдем. Имате ли някакви неотложни желания? Гладни ли сте?

— Нямат глад. Абу ал Мот носят много месо и брашно. Негър трябвало носи, а сега яде.