Керванът на робите

— Но и тогава все още има надежда. За да се спуснете по реката до Фашода, е необходимо много време и навярно все ще ти се удаде случай да избягаш.

— Не се залъгвай! Така добре ще ме затворят и толкова зорко ще ме надзирават, че за бягство и дума не може да става. Има само една-единствена възможност да си възвърна свободата.

— Коя е тя?

— Не по пътя, а едва във Фашода, след като ме предадат на Бащата на петстотинте. Той обича справедливостта, но още повече обича парите. Разбираш ли ме?

— Да. Искаш да се откупиш. Но в такъв случай ще трябва да му издадеш мястото, където криеш парите си!

— И през ум не ми минава! Той ще ги вземе и въпреки това пак ще нареди да ме бият до смърт. Не, необходим ми е такъв доверен човек, който ще му плати първо половината, а после, след като ме освободеше му даде остатъка.

— Но ти липсва такъв доверен човек.

— Не е вярно, имам го.

— Кой е той?

— Ти.

— Но аз нямам пари и самият съм пленник.

— О, на тебе ще ти хвърлят един бой и ще те пуснат да си вървиш, понеже си само мой подчинен и следователно не носиш моята отговорност.

— Не забравяй Ловеца на слонове! Той има срещу мен нещо повече от кръвно отмъщение.

— Нали намери сина си, от прекомерна радост ще ти прости. Само го помоли най-смирено. Плачи и се престори на разкаян! Тогава тези немски християни сигурно ще те подкрепят и ще се застъпят за теб, а тяхната дума тежи.

— Ах, ако постъпят така ще бъда спасен! Съветът ти е добър.

— Проявиш ли искрено разкаяние, несъмнено ще го направят. Ако щеш кажи им, че искаш да станеш християнин. Повярват ли ти, няма начин да не те освободят. После ще отидеш до серибата и ще вземеш парите.

— Не знам къде са.

— Ще ти кажа. Известно ми е, че си ми верен, че няма да ме измамиш и ще направиш всичко, за да ме спасиш. Ще ми се закълнеш ли?

— Кълна ти се в моите деди, в брадата на пророка и във всичките халифи!

— Това ми стига. Докато лежахме край огъня, ти направих някои знаци. Разбра ли ги?

— Не всички. Искаше да кажеш нещо за пари, но останалото не го схванах.

— Сега мога по-добре да ти обясня и ще побързам, защото не знаем кога ще ни разделят. Когато отидох при серибата след опожаряването й, шейхът и хората му бяха претърсили вече останките. Той подозира, че някъде съм закопал пари. Че къде иначе може да е печалбата от толкова години труд! Но не са попаднали на въпросното място, няма и да го открият. На юг от оградата нощуваха стадата ни. Там гореше един огън. Копай под огнището и ще се натъкнеш на скала, но тя не е истинска — това е само пясък, вар и глина, които са добре забъркани и здраво трамбовани. Под този пласт се намират шест даруф244 натъпкани само с лъскави Абу ноктах. Това е моето богатство. Един от тези мехове ще бъде твой, ако успееш да ме спасиш. Но ти не бива…

— А ако не пожелае да те спаси, навярно ще вземе всичките, а? — разнесе се глас до самия него. — Но нито ти, нито той ще получите макар и един-единствен Абу ноктах, защото аз ще ги извадя и ще ги разделя между моите хора, които освен това ще получат и стадата, отвлечени от твоя фелдфебел от серибата.

Това беше Шварц. Той се изправи и отиде при огъня, за да изпрати още един пазач, тъй като пленниците не биваше повече да разговарят помежду си.

Абу ал Мот нададе вик на отчаяние и сведе глава. Той изпитваше чувството, сякаш вече се е изправил до зейналия си гроб…

На следващото утро, малко след изгрев слънце, освободените беланди потеглиха към родните си места. Щастливи, че са се отървали от робство, те все пак с тъга мислеха за завръщането си в своите опустошени домове. Негрите взеха труповете на своите съплеменници, за да ги погребат заедно с убитите в Омбула. Сбогуването им с техните спасители беше изключително трогателно.

По-късно и победителите поеха по същия път, по който бяха дошли, защото трябваше да се върнат при своите лодки и кораби. Труповете на ловците на роби оставиха да лежат там където си бяха — готова храна за хищните птици и животни. Абу ал Мот и Абд ал Мот бяха охранявани толкова добре, че у тях угасна всякаква надежда за бягство.

На корабите не се бе случило нищо ново. Веднага се качиха на борда, за да отплават първо до Maijeh husan el bahr. Кралят на ниям-ниямите ги придружаваше заедно с хората и лодките си. Щом достигнаха блатото, заклаха няколко глави от оставения там добитък. Останалите животни дадоха на шейха Абу ан Нухс, Бащата на половината като награда за него и хората му. Той се раздели сърдечно със съюзниците си и доволен се завърна в родината си.

После флотилията продължи надолу по реката към спечелилата си зловеща слава сериба на Абу ал Мот. Накараха го да присъства, когато изровиха меховете и разпределиха съдържанието им така, че всеки остана доволен от получената сума и никой никому не завидя.

Тогава се започна истинското сбогуване. Братята Шварц заедно с приятеля си Пфотенхауер и ниям-ниямите трябваше пак да поемат на юг. Искаха да продължат своите изследвания, както и събираческата си дейност, да посетят владенията на Емин Паша, а после през Занзибар да се завърнат в родината си. Другите се отправиха на север.