Керванът на робите

Те хванаха изпадналия в безсъзнание човек и го задърпаха към своите. Щом пазачите видяха какво правят, един от тях извика на групата да спре и понеже това остана без резултат той стреля с пушката си, но за щастие без да улучи някого. Тогава шестимата ловци на роби се затичаха подир тримата смелчаци. Въпреки товара си дребосъкът и приятелите му проявиха такава бързина и сръчност, че първи достигнаха барикадата. Тогава преследвачите им се втурнаха обратно право срещу Шварц и Пфотенхауер, които ги принудиха да продължат бягството си още по-енергично.

След като и двамата немци минаха през преградата, Шварц нареди бързо да разпалят огъня. Словакът го позна по гласа и тържествуващо извика:

— Сте ли тук вече и вий? Сигур нищо сте не хванал, а? Аз обаче хванал един враг прочутия и го хлопал по глава в несвяст.

— Кой е той? — попита Шварц.

— Абд ал Мот. Щял съм отиде пак и заловил също Абу ал Мот мизерствения.

— Ти с всичкия ли си си?

— Аз имал много упованост и много храбростност. Аз хванал го за гърло дишащото и задушил, докато паднал в безсъзнателност и после го домъкнал тук.

— Нима е възможно! Наистина ли си заловил Абд ал Мот?

— Вий може го повярвал. Туй сме бил Абд ал Мот истинния и насъщественият.

— Мъжага и половина си! Но и ти, и ние можехме здравата да си изпатим. Чуваш ли крясъците и ревовете от задната част на клисурата? Вината е единствено твоя! Бързо разпалете огъня!

Пламъците лумнаха. Светлината им падна върху лицето на Абд ал Мот. Тримата, които го бяха заловили, стояха близо край него. Синът на тайната видя това лице със затворени в момента очи, единственото лице, запечатало се в паметта му от неговото ранно детство.

— Ебрид бен Лафса ал Багирми! — изкрещя той. — Познах го, той е! Той е Ебрид бен Лафса, когото моят баща намери и спаси!

В този миг наблизо извика друг глас:

— Кой спомена това проклето име? Кой от вас може да го познава?

Тези въпроси бяха изречени от Ловецът на слонове. Синът на тайната втренчи поглед в лицето му и отвърна:

— Аз. Ами ти кой си? Да не би да си човекът, когото наричат Ловецът на слонове? Ти ли си Барак ал Кази, емирът на Кенадем?

— Аз съм.

— О, Аллах, Аллах, Аллах! Той е моят баща, моят баща!

Някогашният страх от баща му, изпитваното отвращение от него, за което от време на време споменаваше, бе внезапно изчезнало. Той се втурна към емира и се хвърли в обятията му.

— Ти… ти мой син? Нима е възможно? Нима заради мен Аллах би извършил подобно чудо? — попита Ловецът на слонове съвсем слисан.

— Аз съм, аз съм. Повярвай ми! По-късно всичко ще ти обясня.

— Вярвам ти, с каква радост ти вярвам! Хамдулиллях! Вече не съм Бала Ибн, Бащата без син. Сега родината ми пак ще отвори врати за мен. Клетвата ми е изпълнена и мога да се завърна в земите на моите прадеди и в Кенадем, родното огнище на семейството ми!

— Да, към Кенадем, към Кенадем! Вземи ме със себе си! Ако ти беше Бала Ибн, аз бях Бала Аб, Синът без баща. Но вече се намерихме, сега пак сме заедно и нищо, нищо няма да ни раздели!

Двамата стояха прегърнати и нито чуваха, нито виждаха какво става наоколо. По всяко друго време тази сцена щеше да предизвика най-живо съчувствие в останалите, но в момента всички бяха твърде много заети със съвсем различни неща.

Щом огънят се разгоря достатъчно, за да се разпознават един друг, Шварц се втурна към брат си да го прегърне, за което още не беше намерил време. Той го притисна до гърдите си, зацелува го най-сърдечно, пак го притисна до гърдите си, после го побутна малко назад, за да може по-ясно да разгледа тъй скъпото му лице, ала изплашено възкликна:

— Мътните го взели, Йозеф, какво ти е? Как изглеждаш само!

— Че как ще изглеждам? Сигурно както обикновено! — отговори Йозеф, който от ласките на Емил все още изобщо не бе успял да продума.

— Не, съвсем не изглеждаш както обикновено. По-рано ги нямаше тези петна по лицето. Изглежда при Абд ал Мот така са се отнасяли към теб, че…

— Това ли било? — прекъсна го брат му през смях. — Човекът си намазал цялото лице и тяло със сажди, прегръща ме и ме целува като луд и после се чуди, че съм станал на черни петна! Драги, и това не е малко!

— Ах, да! От радост, че се срещнахме и те избавихме, изобщо забравих за саждите. А ето го и нашият Пфотенхауер. Нима изглеждам тъй ужасно като него?

В този момент Бащата на единайсетте косъма си проби път до тях и каза:

— Погледнал лице също моето. Не бил ли съм и аз негър черен и истински?

Шварц и Пфотенхауер избухнаха в гръмогласен смях, което никак не беше чудно при вида на дребосъка. Тогава и Бащата на смеха се промъкна до тях, начерненото му със сажди лице се изкриви в една от най-смешните му физиономии и той каза:

— Аз, хаджи Али, също бях там. И аз участвах в пленяването на Абд ал Мот.

— Значи вие двамата. Но аз видях трима души. Кой беше третият?

— Абд ал Сир, ей го там.

Той посочи към мястото, където стоеше младежът. Баща му го беше хванал за раменете и като го побутна малко назад извика с болезнено разочарование: