Керванът на робите

— По-полека! Първо ще разузнаем, ще чуем, ще видим и тогава ще действаме. Следвайте ме и правете само каквото правя и аз. Но преди всичко избягвайте и най-слабия шум, иначе сме загубени и то не само ние двамата!

Той повдигна леко платнището там, където то бе проснато хоризонтално върху летвите и погледна вътре. Шварц съзря ниско, тъмно и тясно помещение, което обаче малко по-навътре беше осветено. Отстрани под платнището лежаха няколко пакета. В шатрата седяха четирима мъже, от които в момента се виждаха само краката и телата им до кръста.

— Елате! — прошепна той на спътника си. — Но тихо, за Бога, съвсем тихо!

Той пропълзя навътре под летвите и платнището. Пфотенхауер направи същото рамо до рамо с него. Скоро главите им почти достигнаха мястото, където платнището се издигаше вече нагоре по страничните върлини. Шварц предпазливо надникна към вътрешността на шатрата. Начерненото му със сажди лице все още беше в сянка и не можеше да се забележи, а той добре виждаше четиримата присъстващи мъже.

Брат му и Ловецът на слонове седяха, подпрели гръб на основната върлина в средата на помещението, за която бяха вързани. Глезените на краката им също бяха вързани, както и извитите им на гърба ръце. От дясната им страна седеше Абд ал Мот, а от ляво с гръб към Шварц — Абу ал Мот, който тъкмо в този миг каза:

— Аллах да ме накаже, ако ви мамя. Тук сме съвсем сами и утре сутринта тръгваме на път за моята сериба.

— Не лъжи! — отвърна му Йозеф Шварц. — Защо заобиколихме толкова много, за да дойдем до тази клисура, щом си се отправил за серибата си?

— Да не би да съм длъжен да ви давам сметка за моите действия и постъпки?

— А може би ще дойде време да ти поискаме сметка. Дори мисля, че то е вече твърде близо.

— Мисли каквото си искаш! Само ме разсмиваш.

— По загриженото ти лице няма и следа от смях. Рано сутринта ти беше в доста по-добро настроение. Защо после изведнъж стана толкова строг към нас? Защо трябва да спим тук в тази плячкосана палатка, нещо, което не е ставало досега? Искаш да сме ти съвсем сигурни в ръцете. Затова предполагам, че наоколо има някой, който се кани да ни освободи.

— Ха! Че кой ли ще е той?

— Брат ми.

— Куче! Кой ти го издаде? — подскочи Абу ал Мот.

— Кой ми го издаде ли? Току-що ти самият се издаде! Значи предположението ми е вярно. Не е възможно преди това да си видял брат ми. Нищо не си знаел за него. А сега изведнъж се оказва, че го познаваш. Следователно той е тук и е поискал от теб да ни освободиш. И съвсем не е сам, защото иначе ти щеше да заловиш и него, когато сте разговаряли. Придружават го и други хора, повече хора, отколкото са твоите. Значи съм спасен!

— Не се радвай! Предпочитам да ви убия, отколкото да ви освободя!

— Ха! Не познаваш брат ми. Той сам може да се справи със стотина типове като теб.

— Забий му ножа си! — подкани Абд ал Мот своя предводител. Как позволяваш на един гяур да ти се подиграва!

— Мълчи! — отвърна му старият. — И сам знам как да постъпя. Какво си седнал да ме поучаваш! По-добре излез навън да видиш дали пазачите изпълняват, дълга си! Ако спят, заповядай, да ги бичуват!

Абд ал Мот стана и мърморейки, се отдалечи. Чуха, че тръгна по насипа в посоката, откъдето бяха дошли Шварц и Пфотенхауер.

Абу ал Мот впери заплашително поглед в пленниците си и ги попита:

— Кой ви издаде, че твоят брат е тук? Сигурно е някой от моите хора.

— Няма да ти кажа.

— Ще ми кажеш, иначе те очаква бастонада!

— Само посмей! Ще заповядам да те бият с камшик до смърт.

— Кога ще стане това? Когато Шейтанът те отвлече в геената ли? Може би ще го направи още тази нощ.

— Напротив! Доколкото познавам брат си, още тази нощ ще бъдем свободни.

— И кой ще ви освободи?

— Аз — разнесе се глас зад него.

Емил Шварц се беше промъкнал още малко напред, тъй че да може да се изправи зад гърба на Абу ал Мот. Щом чу глас зад себе си, арабинът се изплаши и понечи бързо да се извърне, но две ръце го сграбчиха за гърлото толкова здраво, че дъхът му секна и в предсмъртен страх той взе да рита с крака.

Пфотенхауер също тъй бързо изпълзя навън. Пленниците съзряха две черни полуголи човешки фигури, осветени от маслената лампа, която висеше закачена за една от страничните върлини. Двама негри с дълги бради! Единият от тях имаше огромен нос и въпреки тъмната боя Йозеф Шварц веднага го разпозна. Той позна и гласа на другия, макар да бе изговорил само една едносрична дума.

— Емиле, ти! Пфотенхауер! Възможно ли е? Толкова бързо! — възкликна той.

— Тихо, тихо! — предупреди го брат му. — Пфотенхауер, срежете въжетата на двамата! Аз си имам още работа със стария ловец на роби.

Той все още държеше с едната си ръка Абу ал Мот за гърлото и с другия си юмрук му нанесе няколко удара по главата, докато най-сетне негодникът престана да се движи.