Керванът на робите

Той се върна при сънародниците си. Немците и техните приятели го последваха. Негрите ги посрещнаха с шумно и бурно ликуване. Лобо им беше разказал колко много са задължени на тези чужденци. Направо невъзможно е да се опише полесражението. Представляваше невероятна ужасна гледка и бе съвършено непригодно за лагеруване на оцелелите хора. По съвета на белите, след като отстраниха преградата, негрите излязоха от клисурата, за да бивакуват в откритата равнина. На първо време се налагаше да скрият от тях Абу ал Мот и Абд ал Мот, защото иначе двамата щяха да бъдат разкъсани на парчета.

Естествено белите се поинтересуваха от по-нататъшните планове на освободените чернокожи. Рано сутринта негрите се канеха да тръгнат на път и да се върнат по родните си места. Бяха взели от клисурата всичко, каквото носеше керванът, също и животните. Предположенията на Шварц се оказаха верни — отвлечените стада, както и всички други трудно преносими вещи бяха оставени нейде по-назад под охраната на петдесет души. Негрите знаеха това място и, разбира се, решиха на връщане да си възвърнат собствеността. Тежко и горко на петдесетината ловци на роби! Бяха загубени, още повече че чернокожите бяха присвоили и оръжията на престъпниците.

— Наистина е ужасяващо — каза Емил Шварц, когато отново седяха край огъня. — Близо петстотин души мъртви! Но така ловът на роби задълго ще бъде преустановен. Това е щастливата последица от тази страшна нощ.

— Не ми е жал за тези негодници, защото бях техен пленник — каза брат му. — Знам какви сатани бяха. И кой ги е направил такива? Чия е единствената вина за днешното масово убийство? На двамата мерзавци, дето лежат тук при нас и на всичко отгоре имат нахалството да си дават с погледи различни знаци, които не разбираме.

— Не заслужават да ни се мяркат пред очите. Вържете ги ей там на онова дърво, та да не ги гледаме!

Брат му понечи да възрази, обаче Емил се обърна към него на немски, за да не го разберат пленниците:

— Остави ме да правя каквото съм намислил! Преследвам определена цел. Забелязах, че си правят различни знаци, които не са ми ясни. Много ми се иска да знам какво имат да си казват. И тъй, отведи ги до дървото и ги вържи там така, че да нямат възможност да се движат, но да могат да разговарят. Нека ги пази един войник, но да седне по-далеч от тях, за да са сигурни, че няма да ги чува. Междувременно ще се промъкна съвсем близо до тях и ще ги подслушам.

— Този план съвсем не е лош. И тъй, да ги махнем оттук!

Отначало бяха скрили пленниците от негрите, но после бяха наредили пак да ги довлекат при огъня. Сега ги отнесоха до споменатото от Шварц дърво, край което растеше един храст. Докато ги връзваха, Шварц незабелязано пропълзя и легна под клоните на храста. Беше толкова близо до тях, че можеше да ги стигне с ръка, тъй че щеше да разбере думите им дори и да разговаряха шепнешком. Впрочем понеже бяха вързани на двете противоположни страни на дървото, те нямаше как да говорят съвсем тихо, ако искаха да се чуват. Погледите им не можеха да проникват чак до огъня и следователно не виждаха, че Шварц не се намира вече там. Пазачът седеше на подходящо разстояние. Щом двамата помислиха, че са вече сами, Абд ал Мот тихо каза:

— Какъв ден! Най-злощастният от целия ми живот! Днес бе истински ад, а тези немци са най-големите сатани! Ти как позволи да те заловят?

— Ами ти? — гневно отвърна на въпроса с въпрос Абу ал Мот.

— Трима от тях се нахвърлиха върху мен на насипа.

— А мен ме спипаха още в шатрата, където незабелязано се бяха промъкнали. Сигурно пазачите са задрямали. Сега са мъртви и това им е наградата. Дано Аллах ги накаже вечно да седят върху търкаляща се топка, та никога да не могат да вкусят от сладостта на съня!

После те взаимно си разказаха как бяха заловени и накрая Абу ал Мот яростно процеди през зъби:

— Проклет да е денят, когато реших да нападна Бащата на четирите очи! Той е учен човек и понеже на такива хора акълът им винаги е единствено в книгите, аз си въобразих, че ще мога лесно да се справя с него. Кълна се в Аллах, че излезе съвсем иначе! Кой можеше да си помисли, че след като ми се изплъзна, ще вземе да ме преследва! И сега напълно ме съсипа.

— Напълно ли?

— Да.

— Едва ли.

— Съвсем сигурно е! Загубен съм. Че какво ми остана?

— Парите.

— Нима ги имам? Мога ли да ги взема? А дори и да успея, какво бих могъл да направя с тях? Ще съм принуден до края на живота си да избягвам тези райони и да отида на някое съвсем отдалечено място, където никой не ме е виждал и където няма да се появят никакви мои познати. Но дори и този избор не ми е останал.

— Наистина ли смяташ положението ни за толкова безнадеждно?

— Да, поне моето. Знаеш ли какво ме чака?

— Не.

— Този немски пес иска да ме предаде на Али Ефенди във Фашода.

— На Бащата на петстотинте? О, Аллах! Ако наистина го направи, загубен си!

— Да, просто ще бъда бичуван до смърт като моите хомри, които Бащата на четирите очи плени и също изпрати във Фашода.

— Може би само те заплашва, а?

— Не, той съвсем не се шегува.