Керванът на робите

— Тогаз зле познавате наште суданци. Ще видите само как ще ядат, не, ами направо ще плюскат и ще се тъпчат. Впрочем слонът не се състои изцяло само от месо. Трябва да приспаднем костите и то какви кости! А ако става дума за човечност, тогаз ще е по-добре да умрат няколко слона повече, отколкото да гладуват стотици хора, макар и за кратко време. Впрочем тези животни няма да са последните. Я пак си заредете пушките! Все още далеч не сме си свършили работата.

— Мислите, че ще се появят и други слонове ли?

— Други не, ами същите, дето вече бяха тук. Щом мъжкарите забележат, че госпожите им липсват, ще зарежат скитника и ще се върнат да ги търсят. Слоновете умеят да проследяват дирите на себеподобните си не по-зле, отколкото и хората вършат това.

— Но няма да убиваме повече никой от тях, нали?

— Няма. Наистина жалко за хубавите зъби на мъжките. Бивните на мъжкаря, който тичаше начело на стадото тежат заедно може би към сто и двайсет килограма. Ха, я се огледайте наоколо! След като всичко премина, нашите суданци се осмеляват да се покажат от скривалищата си.

Наистина, щом видяха, че вече не ги заплашва никаква опасност, хората предпазливо започнаха да се измъкват иззад храсталаците и дърветата, подвикваха на другите, намиращи се още по-надалеч и скоро всички се събраха около убитите слонове. Дори и нухрите се появиха до един, което бе ново доказателство, че нямаха никакво намерение да търсят Абу ал Мот или неговите ловци на роби.

Определиха няколко групи, всяка с отделен ръководител, за да нарежат на късове месото на животните. Предвид очакваните огромни порции месо, хората бяха завладени от небивало веселие, което, за съжаление, се оказа твърде краткотрайно, защото едва-що бяха започнали своята работа, когато откъм запад, накъдето пазачите бяха откарали стадата, се разнесе хор от крещящи гласове, към които се присъединиха ревът и мученето на волове и крави.

— Какво ли е това? — попита Шварц. — Дали стадото се е подплашило?

— Възможно е. Нека изчакаме да видим какво ще се окаже — отвърна Пфотенхауер.

Не се наложи да чака дълго. Тъй като орнитологът се намираше сред много хора, те му закриваха гледката към въпросната посока, но това бе само за кратко време, защото със силни крясъци тълпата се пръсна на всички страни.

— Ал Хахджил, ал Хахджил! — проехтя изпълненият със страх вик от многобройни уста и само след няколко секунди не се виждаше вече нито един суданец. Те отново се изпокриха зад храстите и дърветата, където и преди малко бяха потърсили закрила.

Едва след това шепата храбреци, останали на мястото си, получиха възможност свободно да видят какво ставаше на запад. Ревейки от страх, оттам се приближаваше един бик, като тичаше колкото му крака държаха. По петите го преследваше старият слон, който преди малко бе гонен от цялото стадо. Всяка заблуда беше изключена, понеже той лесно можеше да се разпознае по липсата на единия счупен бивен зъб.

— По дяволите, става напечено! — извика Пфотенхауер. — Сега всичко зависи от това, накъде ще се насочи бикът.

— Загубен е — обади се Шварц. — Слонът е два пъти по-бърз.

— Да. Туй говедо идва право къмто нас, но изглежда слонът ще го догони всеки миг. Стойте съвсем спокойно, за да не ни забележи скитникът.

Ето че слонът настигна бика. Вместо да го нападне изотзад, той се изравни с него, заби отстрани бивния си зъб в тялото му и още докато тичаха, го подхвърли във въздуха.

Дочу се тъпият шум от падането на бика върху земята. Въпреки ужасната си рана, той се опита да се изправи на крака, но скитникът се спря и отново го запокити нагоре и то още по-високо от преди. После започна да го тъпче с крака и да му нанася с хобота си толкова мощни удари, че скоро победеното животно се превърна в мека безформена маса.

Гневът на „нехранимайкото“ бе предизвикан от враждебно настроените слонове, а при вида на стадото говеда се беше разпалил още повече. Изглежда смъртта на бика не го задоволи и той се огледа за нови жертви. Именно тогава съзря малката неподвижна групичка от хора и се понесе към тях с такава скорост, която не отстъпваше на бързината и на най-добрия състезателен кон.

— Спасявайте се в гората и по дърветата! — изкрещя Пфотенхауер. — При бясното му тичане и дума не може да става за точно прицелване и сигурна стрелба.

Този път краката на иначе толкова безстрашните мъже заработиха с необикновена бързина. Най-дребничкият от тях. Бащата на единайсетте косъма правеше най-големите скокове. Той не тичаше, о, не, той просто летеше напред като изстрелян от тетивата на лък. В същото време викаше на немски:

— Го’син доктор, стреляли по слон, стреляли де, стреляли! Ако слон нас докопа със зъб неговия, тогаз полетим ний във въздух атмосферния и били строшени кокали нашите и всичките! Стреляли бързо, бързо!

Най-близо по петите му го следваше неговият приятел Бащата на смеха. Той правеше лъвски скокове и изрева на един дъх:

— О, Аллах! О, провидение! О, вечност! Сигурно ще ме докопа, слонът, проклетият, неверникът! Дано преди туй пропадне в ада, там, дето е най-дълбоко и има още друга яма, която води още по-надолу!