Керванът на робите

В същото време той се прицели в горната част от хобота на първия млад слон. Шварц видя това и взе на мушка второто малко. Само секунди след двата изстрела изтрещя и трети, понеже Пфотенхауер незабавно изпразни и втората си цев по третото младо животно. Поради младостта на слоновете куршумите „дум-дум“ проявиха мигновено въздействието си. Двете животни рухнаха на земята с разбити чела. Шварц също беше улучил съвсем точно въпросното място, ала неговият куршум не можеше да има същия светкавичен резултат. Раненият млад слон спря, размаха хобота си насам-натам като махало на стенен часовник, издаде сърцераздирателен болезнен рев и започна да се олюлява, сякаш бе пиян.

— И на този му стига — извика Пфотенхауер. — А сега незабавно да се изпокрием зад по-дебели дървета. Бързо, бързо!

Недоизрекъл още тези думи, той побягна към гората и другите го последваха на часа. Останаха само Абд ас Сир и Бен Уафа, които легнаха на земята и се опитаха да се прикрият в тревата.

— Защо бягаме? — попита Бащата на смеха, когато се озова зад едно дърво недалеч от Пфотенхауер. — Нали победихме!

— Я погледни там надясно, ей ги че вече идват — отговори му немецът. — Бързо зареждайте пушките! Слониците ще искат да отмъстят за своите малки.

Той имаше право. Майките бяха дочули стоновете на малкото, улучено от Шварц, бяха се отказали от преследването и бързо се връщаха. Със силно тръбене те тичаха към въпросното място. Щом го достигнаха, всяка от тях веднага намери своето дете. Майките на убитите започнаха да ги опипват с хоботите си. А майката на смъртно раненото малко докосна няколко пъти раната на любимата си рожба, взе нежно да я гали и застана страна до страна съвсем близо до нея, за да я подкрепя и да не й позволи да падне. Но ласките и усилията на слоницата останаха напразни. Малкото все повече и повече се накланяше и най-сетне се строполи мъртво на земята. Тогава всяка от майките отиде при другите, за да огледа и опипа с хобота си и техните деца. Така те се убедиха, че всички малки са мъртви, вдигнаха високо хоботи и издадоха жални тръбни звуци.

— А сега ще последва отмъщението — обади се Пфотенхауер.

— Вероятно ще ни търсят и открият.

— Имам чувството, като че наистина заслужаваме наказание — отговори Шварц. Та вижте мъката на тези майки! Каква покъртителна сцена. Всеки, който има сърце, сигурно ще ги съжали.

— Е да, ето че пак се проявява немската емоционалност. Човекът е най-лошото от всички хищни животни. Но я погледнете! Виждате ли какво става?

Той посочи към слониците.

— Да. Едната от майките приклекна на задните си крака и затръби още по-жалостиво.

— А ето че рухна и другата. А-а, сещам се! Знайте ли защо падат?

— Да не би Синът на тайната да…

— Да, той е заедно с Бен Уафа. Храбри момчета. Пропълзели са до животните и са използвали ножовете си. Трябва да идем при тях, щото може да се озоват в опасно положение. А не бива да оставяме и клетите животни да страдат твърде дълго.

Двамата младежи се бяха прикрили в тревата толкова добре, че завръщащите се слоници не ги забелязаха. След като животните стигнаха при малките си, момчетата се промъкнаха до тях изотзад, което не бе свързано с кой знае колко голяма опасност, понеже цялото внимание на майките бе насочено към техните рожби. Щом се озоваха на около десетина крачки от тях, Бен Уафа измъкна своя кулбадах, един силно закривен и тежък нож почти с формата на сърп, който е много опасно оръжие, както за нанасяне на удари, тъй и за хвърляне от разстояние, бързо се втурна към първата слоница и с две чевръсти движения преряза сухожилията на задните й крака. После се промъкна до третото животно и му нанесе два парализиращи удара тъкмо в момента, когато втората слоница рухна под ножа на неговия приятел.

Ревящите от болка и ярост слоници се опитаха да се извърнат към мъчителите си и влачейки се, да се придвижат напред и да ги нападнат, ала не бяха в състояние да ги достигнат.

Действително тези мигове будеха жалост и състрадание. За щастие белите бързо се приближиха и с няколко точни изстрела сложиха край на мъките им.

— Тъй, вече не чувстват болки — каза Пфотенхауер, докато отново зареждаше пушката си. — Ама че лов, ама че успех! Шест слона за някакви си петнайсетина минути!

— Всъщност едно съвсем излишно избиване! — отбеляза Шварц.

— Защо?

— Защото изобщо не можем да използваме това огромно количество месо. А нито женските, нито малките имат бивни зъби.

— Аз съм на друго мнение. Може и тъй да стане, че туй месо да ни свърши голяма работа. Та нали не знаеме дали по време на похода ни ще намерим за всички достатъчно храна.

— Ха! По моя преценка всяка слоница има като нищо по четири тона тегло, а всяко младо слонче по тон. Възрастният мъжкар може да тежи шест тона, а понякога и повече. Всичко това прави петнайсет хиляди килограма месо. Е, как ще изядем такова количество най-много за два дни? По-дълго месото не може да се запази.