Керванът на робите

— Изтръгни го! — отвърна му арабинът. — Ти си пес, от който бягат всички други кучета, защото е крастав!

И при тази още по-голяма обида Абд ал Мот запази спокойствие. Той каза:

— Да, езикът ти ще бъде изтръгнат, ала не сега, не днес, а едва когато ни остане време за това. В момента не ми трябват ранени. По-късно всеки ден ще те бичуват, докато ти се белнат костите, но засега съм принуден да изчакам, защото ти трябва да имаш сили, да можеш да вървиш в крак с нас. Обаче няма да забравя думите ти. А сега ми кажи откъде идваш и накъде си тръгнал?

— Питай колкото си искаш, от мен няма да получиш никакъв отговор!

Той извърна глава.

— Тогава ще те науча да отговаряш — изсмя се Абд ал Мот. — Донесете един шабах за него!

Под шабах се разбира тежък клон, който в единия си край завършва с чатал. По време на транспортирането на роби врата на всеки се поставя в този чатал, а едно напречно парче дърво му пречи да се измъкне оттам. Клонът се извърта така, че да стърчи напред, като за него се връзват ръцете на роба и той се вижда принуден да го носи. По този начин краката на пленника остават свободни, но въпреки това нещастникът няма възможност да избяга. Един подобен шабах бе сложен и на емира. После с мрачно изражение на лицето Абд ал Мот се обърна към Шварц:

— А сега ти ми кажи кой си! Но не лъжи, иначе ще опиташ камшика!

Ако ученият трябваше да опише чувствата, които го обзеха, след като търговецът на роби го заговори по такъв начин, той нямаше да може, защото просто щяха да му липсват подходящите думи. Онова което изпитваше, не се покриваше дори от сбора на всички понятия като омраза, отвращение, погнуса и ярост. Той знаеше, че на първо време мерзавците бяха принудени да го щадят също както емира. Ето защо поне в момента нямаше никаква причина да отговаря учтиво или дори раболепно и така да се стреми да си спечели по-снизходително отношение, което иначе едва ли щеше да му е отредено. Затова Шварц изгледа Абд ал Мот високомерно и каза:

— С какво право ми задаваш такъв въпрос?

Тези думи страшно учудиха търговеца на роби, това съвсем ясно му личеше. Той се видя принуден първо да поразмисли как да се държи, след което язвително се изсмя:

— Аллах прави чудеса! Ти да не би да си султанът от Стамбул или поне хадифът от Кахира153? Думите ти ме карат да предполагам нещо подобно. Задавам ти въпроси, защото си мой пленник.

— А с какво право ме нападна и нареди да ме вържат?

— Тъй пожелах. Сега го знаеш. Виждаш, че сме тръгнали на лов за роби, а в такива случаи не се търпят никакви шпиони.

— Не съм шпионин!

— Не лъжи! Искали сте да предупредите беландите.

— Кой ти го каза?

— Самите вие. Моите войници са го чули, когато са били долу в „хора“, за да ви подслушат. Та от кого научихте, че искаме да посетим Омбула?

— От хора, които го знаят.

— И кои са те?

— Може би по-късно ще разбереш. Нямам намерение да ти давам сведения.

— Така ли? — гневно извика Абд ал Мот. — Тогава езикът ти е излишен. Ще заповядам и на теб да ти го изтръгнат!

— Ами! Няма да посмееш. Това ще бъде гибелно за теб.

— Защо?

— Аз не съм арабин, а европеец. Моето правителство ще съумее да ти потърси отговорност. Настоявам незабавно да бъда освободен. Ако не изпълниш желанието ми, сам ще носиш последствията!

При тези думи Абд ал Мот избухна в смях и възкликна:

— Виждам, че си глупак! Ти наистина ли си въобразяваш, че се страхувам от заплахите ти? Ти си френец, и следователно си християнин, нали?

— Да.

— Аллах да те порази! Християнин, гяур! И ти се осмеляваш да ме заплашваш! Кой ще ми попречи незабавно да заповядам да те разстрелят?

— Законът.

— Тук не важи друг закон освен волята ми. Ако те убия, как ще го узнае твоето правителство? А и да го узнае, как ли ще ме залови и накаже? Дотук не достига дори ръката на падишаха, та какво остава за властта на чакалите-неверници, които имаш предвид, като говориш за твоето правителство. Намерихме те заедно с емира. Значи си негов спътник и приятел, тъй че ще споделиш участта му. Но можеш сам да си я облекчиш, като отговориш на всички мои въпроси и направиш пълни признания. Как се казваш?

— От мен няма да чуеш името ми, защото то е твърдо добро и твърде почтено за твоите уши!

— От кога придружаваш емира?

— Това не те засяга!

— Къде и от кого научихте, че се каним да тръгнем към Омбула?

— Ако ти го издам, ще стана не по-малък негодник от тебе!

— Човече — избухна Абд ал Мот, — позволяваш си твърде много! Емирът може да ме обижда, без да го убия незабавно, защото имам да му отмъщавам и искам да си запазя тази радост за по-късно, ала с теб нямам никакви сметки за уреждане. Мога на часа да те убия, без така сам да се лишавам от по-сетнешното си удоволствие. Обидиш ли ме още един-единствен път, загубен си!