Юлиан

Констанций едва ли щеше да го каже по-добре и аз успях да изразя точно това, което исках, с тази дръзка реч. Убеден бях, че съм изпратен в Галия да умра и смятах да сторя това по най-достойния възможен начин, като защищавам докрай високата титла, която ми беше дадена.

Флоренций изглеждаше смаян, останалите уплашени; Орибазий беше поразен. Наистина е странно колко са ни приятни тези редки мигове, когато можем да направим впечатление на някой стар приятел чрез една смела постъпка.

Флоренций бе толкова смутен, че се забави да изпълни разпорежданията ми. Затова, имитирайки старателно Констанций, вдигнах дясната си ръка и посочих с показалеца към пода пред мене, като казах с груб глас:

— Ние носим пурпурен плащ.

Броните иззвънтяха и офицерите коленичиха пред мен. Флоренций ги последва, като ми хвърли изпълнен с омраза поглед. Той целуна ръба на плаща ми. С това започна нашата вражда, която продължи цели пет години.

Всъщност Констанций никога не е смятал да ми поверява управлението на Галия. От мен той очакваше да бъда фигура, която се явява на тържествени случаи и чрез присъствието си напомня на галите, че императорът е изпратил ако не цяла армия, то поне един свой кръвен роднина, за да обедини този изплашен народ в защита на провинцията. Фактически Флоренций държеше цялата власт. Той командуваше войската във Виенна и неговата лична куриерска служба поддържаше връзка с различните легиони, пръснати из Галия. Впрочем повечето от тях бяха затворени в крепостите си, тъй като германците бяха обсадили всички по-големи градове и крепости от Рейн до Северното море.

Едва миналата година, когато преглеждах тайните архиви на Констанций (крайно увлекателно четиво, макар и понякога доста потискащо — сякаш човек слуша какво говорят хората зад гърба му), попаднах и на инструкциите му до Флоренций. Сега, когато зная съдържанието им, разбирам префекта: той просто е изпълнявал нареждания. Констанций му писал — предавам това по памет, тъй като всички книжа са в Константинопол, — че следва да се отнася към „нашия скъп роднина, цезаря Юлиан“, като към новак във военното изкуство и управлението. Флоренций трябвало да бъде моят предан наставник, който да ме обучава и напътствува, да ме пази от лоши другари и грешни преценки. С други думи, изпращаха ме на училище. Трябвало да бъда държан настрана от военните работи. Трябвало също да бъда следен да не би да проявя „ambitio“, както се изразяват римляните — дума, която не съществува в никой друг език и означава самолюбив стремеж, гибел за спокойствието на държавата.

По време на първата ми година в Галия научих доста не само в областта на военното изкуство, но също и в изкуството да се прикривам и да търпя. Превърнах се във втори Одисей, който изчаква да дойде времето му. Не ме допускаха да участвувам във военните съвети. Но от време на време ме осведомяваха общо за военното положение. Каквото чувах, не беше много насърчително. Въпреки значителната войска в Галия Флоренций нямаше намерение да започне военни действия.

Не предприемахме нищо. За щастие и нашият враг Хнодомар също бездействуваше; не изпълни заканите си да мине в нападение. Той обяви, че му е напълно достатъчно да държи бреговете на Рейн и най-големите ни градове. Копнеех да потегля срещу него, но нямах нито един войник освен личната ми стража от яки италийци. Нуждаех се също и от пари. Заплатата ми на цезар трябваше да се изплаща всяко тримесечие, но управителят на хазната винаги забавяше изпращането на дължимите суми. През първата година в Галия живеех изцяло от заеми, а и трудно можех да заема пари, понеже ежедневно се разпространяваха слухове, че съм изпаднал в немилост и всеки миг мога да бъда извикан обратно. Ядосах се и когато открих, че вилата, в която живеех, не беше дворецът на цезаря, а къща, където отсядаха официални гости. Градският дворец се намираше на Роданус и там се бяха настанали нашироко Флоренций и многобройната му свита. Той живееше като цезар, а аз — като беден роднина. Но затова пък Орибазий беше при мен, както и Приск, който през март пристигна от Атина.

Приск: Бих искал да добавя нещо към повествованието на Юлиан за отношенията между него и Флоренций. Преторианският префект действително беше сребролюбив, но и способен човек. И което е по-важно, той съвсем точно следваше инструкциите на императора. Винаги смятах, че Юлиан е неоснователно ожесточен срещу него. Вярно е, че на няколко тържествени случая префектът го унижи публично. Спомням си един военен парад, когато за Юлиан нямаше място на трибуната. Цезарят остана в тълпата и гледаше войските си, заобиколен от баби, които продаваха суджуци. Вероятно това беше отмъщението на Флоренций за държането на Юлиан при първата им среща.