— Върху етикецията! — извиках най-сетне и изпратих свитъка на другия край на стаята. — Как да посрещам пратеници, как да давам банкети. Дори има и готварски рецепти! — Орибазий почна лудо да се смее, но аз бях прекалено вбесен, за да мога да видя нещо смешно в това положение. — Ще избягаме! — извиках аз накрая.
— Да избягаме ли? — Орибазий ме погледна, като че ли бях полудял.
— Да, ще избягаме. (Странно, никога не съм мислил, че ще бъда в състояние да пиша за този миг.) — Ще избягаме заедно, ти и аз. Няма да е трудно. Достатъчно е да захвърля едно парче плат — казах аз и подръпнах пурпурната туника, която носех. — Оставяме да ни пораснат бради и се връщаме обратно в Атина. За мен философията, за теб медицината.
— Не — отвърна ми той решително.
— Защо не? Констанций ще се радва, ако вече не ме види.
— Но той отде да знае, че няма вече да те види? Ще помисли, че си отишъл да кроиш заговор срещу него, да събереш войска, да станеш узурпатор.
— Но няма да ме намери.
— Как можеш да се скриеш в Атина? — засмя се Орибазий. — Дори с брада и школска туника ти ще си съшият Юлиан, когото всеки е виждал преди няколко месеца у Прохерезий.
— Тогава няма да избягаме в Атина. Ще намеря град, където не ме познават. Антиохия. Ще се скрия в Антиохия. Ще уча при Либаний.
— И ти вярваш, че Либаний ще си сдържи езика? Суетността му ще те предаде още на първия ден.
Либаний: Тук трябва да отбележа, че всъщност Орибазий никога не ми се е нравел особено много. Очевидно той изпитваше същото чувство към мен. Днес славата му се носи навред (ако е още жив), но мои приятели лекари твърдят, че неговото медицинско съчинение в седемдесет книги е просто пълно плагиатство от Гален. След смъртта на Юлиан той бе прогонен от Константинопол и отиде в персийския двор, където, разправят, бил почитан от персийците като бог; вероятно му е било много приятно, тъй като винаги беше ужасно суетен. Беше и алчен: веднъж ме накара да му заплатя пет златни солиди за едно-единствено лечение от подагра. Цял месец след това не можех да ходя.
— Тогава ще намеря град, където никой никога не ме е виждал, нито е чувал за мен.
— Най-далечният е Туле. Но където и да отидеш, магистратите ще узнаят кой си.
— Ами ако се предреша и си сменя името?
— Забравяш тайните агенти. Освен това от какво ще живееш?
— Ще стана ретор…
— Роб?
— Ако е необходимо, защо не? И робът може да бъде щастлив при добри господари. Мога да уча младежи. Ще имам време да пиша, да говоря пред…
— От цезар на роб? — Той изрече това бавно, хладно учуден.
— А какво всъщност съм сега? — избухнах аз. Бях побеснял. Окайвах съдбата си. Когато най-сетне спрях, защото вече не ми стигаше дъх, Орибазий рече:
— Ще продължиш пътя си към Галия, цезарю. Ще смажеш германските племена или ще загинеш в бой.
— Не искам.
— Тогава бъди роб, Юлиане. — За първи път, откакто бях станал цезар, той се обръщаше към мен по име. След това излезе от стаята. Останах сам, зяпнал като глупак, и само свинското лице на Вителий над вратата ме гледаше; изглеждаше гладен, макар да бе изваян от камък преди три века.
Сгъвах писмото на все по-малки и по-малки квадратчета. Мислех усилено. Отправих молитва към Хермес. Доближих се до решетестия прозорец и потърсих слънцето, моя божествен покровител. Чаках някакъв знак и най-сетне той се появи. Залязващото слънце изведнъж огря лицето ми. Да, от запад, където се простираше Галия, Хелиос заслепи очите ми с тъмнозлатистия си диск. Трябваше да следвам божеството си и ако то желаеше смъртта ми, тя щеше да бъде моето жертвоприношение. Ако ми обещаваше победа — тогава аз вървях към слава. Стана ми съвсем ясно, че не мога да избягам дори и да искам. Наистина пурпурна смърт ме бе сграбчила.
Върнах се при гражданите на Августа Тауринорум, като че ли нищо не се бе случило. Орибазий ме гледаше въпросително, докато слушах верноподаническите слова на първенците. Смигнах му и той облекчено въздъхна.
На следната заран продължихме пътя си. Не беше студено в планините, нямаше още сняг освен по най-високите върхове. Дори войниците, повечето от тях вечно недоволни галилеяни, признаваха, че Бог е с нас. Как нямаше да бъде: те не преставаха да се молят. Всъщност за друго не ги биваше.
При навлизането ни в Галия се случи нещо интересно. По целия ни път беше разгласено за идването ми и всички ме очакваха радостно възбудени, тъй като аз бях първият законен цезар, който Галия щеше да види от много години. Казвам „законен“, защото Галия е отколе мястото, откъдето тръгват узурпаторите; през последните десет години там имаше трима. Всеки от тях бе намятал пурпурната мантия и бе сякъл пари, пред всеки от тях градовете бяха полагали клетва за вярност. И всички бяха повалени от Констанций или от съдбата. Сега най-сетне в Галия се намираше един истински цезар и това обнадеждаваше хората.