Юлиан

Привечер влязохме в първото галско село, разположено високо в планината. Селяните се бяха наредели на главната улица, за да ме посрещнат. Между къщите от двете страни на пътя бяха окачени гирлянди и венци, изплетени от елови и борови клонки. Нека Хермес ми е свидетел, че казвам истината: един от венците се откъсна, падна на главата ми и остана там като корона. Аз веднага спрях, защото не разбрах какво се бе случило. Отначало помислих, че ме беше закачило някое клонче. Вдигнах ръка и напипах венеца. Селяните се облещиха; дори моите разпуснати войници бяха поразени. Евтерий, който яздеше до мен, измърмори:

— Дори боговете са ти отредили да бъдеш коронясан.

Не му отвърнах, нито отместих венеца. Давайки си вид, че нищо не се е случило, продължих през селцето и хората ме поздравяваха още по-възторжено.

— Утре цяла Галия ще чуе за това — рече Орибазий.

— А на следния ден и Констанций ще узнае — добавих аз.

Но дори тази мисъл не беше в състояние да ме смути. Бях в отлично настроение, което отговаряше на прекрасния зимен ден, да не говорим за бодростта, която ми вдъхна благоволението на боговете.

Минаването през галските градове беше истински триумф. Времето се задържа добро, докато стигнахме портите на Виенна. Тогава задуха студен вятър и черни облаци се натрупаха от север. Усещаше се, че ще завали сняг. Загърнати в наметалата си, минахме черния Роданус18 и влязохме в града около третата стража. Въпреки че беше студено, улиците бяха претъпкани с хора; посрещнаха ме най-сърдечно. Не разбирах защо. Констанций предизвикваше почит и страх, а аз печелех любовта на хората. Не споменавам това от суетност, а просто като озадачаващ факт. Какво всъщност знаеха тези хора за мен? Аз можех да бъда втори Гал. И въпреки това те се бяха наредили и ме поздравяваха, като че ли бях спечелил голямо сражение или бях увеличил доставките на жито. Това посрещане бе необяснимо, но ободрително.

Като минах пред храма на Ливия и Август, тълпата избута напред една сляпа старица. Тя падна пред коня ми. Стражите ми я изтласкаха настрана. Тя пак падна.

— Вдигнете я — заповядах аз.

Изправиха я на крака.

— Кой е този? — попита тя на висок глас.

— Цезар Юлиан — извика някой.

Тя вдигна слепите си очи към небето и с глас на Пития обяви:

— Той ще въздигне наново храмовете на боговете.

Сепнат, пришпорих коня си и отминах, но думите й още дълго кънтяха в ушите ми.

Срещнах се с Флоренций в главната зала на двореца на префекта, който щеше да бъде моята резиденция, макар че тази малка вила едва ли можеше да се нарече „дворец“. Флоренций ме прие любезно. Да, по-скоро той ме прие, отколкото аз него; и при това даде съвсем ясно да се разбере от самото начало, че това е негова провинция, не моя, въпреки че аз бях цезарят, а той обикновен преториански префект.

— Добре дошъл в Галия, цезарю — рече той, след като разменихме поздрави. Флоренций не беше намерил за нужно да свика градските магистрати или дори чиновниците от преторията. Придружаваха го единствено няколко висши офицери. От моя страна присъстваше само Орибазий.

— Топло посрещане за това студено време, префекте — отвърнах аз. — Поне народът изглежда доволен, че съм пристигнал — добавих, като натъртих думата „поне“.

— Всички се радваме, че августът е счел за уместно да те издигне и да те изпрати тук в знак на своя интерес към нашата провинция. — Флоренций беше нисичък, мургав човечец с остри черти на лицето. Особено ми направиха впечатление неговите жилести ръце, обрасли с черни косми и прилични по-скоро на маймунски лапи, отколкото на човешки ръце.

— Августът ще бъде доволен да научи, че одобряваш решенията му — отвърнах аз сухо. След това минах покрай него и отидох да седна на единствения стол в залата, който беше поставен на малък подиум. Забелязах, че това има известно въздействие. Военните се спогледаха… Флоренций обаче остана невъзмутим, въпреки че седях на неговия стол.

— Представи ми офицерите, префекте — казах аз с най-хладния тон, на който съм способен.

Флоренций ги представи. Първият беше Марцел, който командуваше войските в Галия. Той ме поздрави небрежно. Следният беше Невита, едър, здрав франк, синеок и гръмогласен, забележителен пълководец, който сега служи при мене в Персия. Но него ден във Виенна той се държа към мене с такава очебийна надменност, че аз бях принуден да му отвърна със същото. Иначе щях да изгубя всякакъв авторитет. Или трябваше да бъда цезар, или щяха да ме смажат.

Обърнах се към Флоренций. Говорех, като внимателно избирах думите си:

— Не сме толкова далече от Медиоланум, че уважението, което се дължи на един цезар, да може да се забрави. Столицата на тази провинция не е в бойна обстановка въпреки пораженията на нашите войски на Рейн. Обясни на офицерите си, префекте, какви са задълженията им към нас. Покажи им чрез своя пример как трябва да се държат към цезаря.