Юлиан

Констанций, който вървеше пред мен, се отправи към един малък полусрутен храм на Хермес в края на нивата. (Това беше добро предзнаменование, тъй като Хермес винаги е бдял над мен.) Зад нас войниците пояха конете, оправяха броните си, ругаеха и бъбреха, доволни от хубавото време. Докато Констанций влизаше и храма, аз откъснах едно изсъхнало цвете и след това го последвах в храма, който миришеше на човешки изпражнения; Констанций пикаеше на пода. Дори в такъв момент той беше величествен и тържествен.

— Колко жалко, че тези стари храмове са в такова състояние — чух се да казвам аз, давайки си сметка, че нарушавам протокола.

— Жалко ли? Би трябвало всички да бъдат срутени. — Той оправи облеклото си. — Не мога да ги гледам.

— Естествено — измърморих аз.

— Тук ще те оставя — каза той. Бяхме застанали един срещу друг. Въпреки че нарочно се понаведох, аз пак го гледах от горе на долу. Той се отдръпна от мене, дирейки инстинктивно по-високо място да застане.

— Ще ти осигуря всичко, от което се нуждаеш. Само се обаждай. Разчитай на преторианския префект. Той ни представлява. Във Виенна ще завариш легионите, готови за поход през пролетта. Така че и ти се подготви.

Той ми подаде един дебел свитък.

— Наставления. Ще имаш време да ги прочетеш спокойно. — За миг замълча, след това се сети за нещо. — Императрицата ти изпраща дар. При багажа ти е. Струва ми се, цяла библиотека книги.

Започнах красноречиво да изразявам благодарността си. Говорех, но Констанций не ме слушаше. Тръгна към вратата. После се спря, обърна се и се опита да ме заговори. Аз се изчервих. Исках да му стисна ръката и да му кажа да не се бои от мен, но не посмях. Нито той бе в състояние да ме погледне в лицето, нито аз него. Най-сетне Констанций проговори:

— Ако някога поемеш това… — от напрежение гласът му не издържа и той непохватно посочи себе си, очевидно искаше да каже принципата — помни… — Гласът му секна, сякаш някой го стисна за гръкляна. Не можа да продължи. Не му идваха думи, също както и на мен.

Често се питам какво ли е искал да каже, какво трябваше да помня. Че животът е кратък? Че властта е горчива? Сигурно не. Констанций не беше дълбок човек. Едва ли съм щял да чуя някаква поразително дълбока мисъл, някакво прозрение. Но като си спомням онази случка при разрушеното светилище (а често си я спомням, дори я сънувам), струва ми се, че е искал да каже: „Помни ме, не ме забравяй.“ Ако това си искал да кажеш, братовчеде, тогава съм те запомнил във всеки смисъл на думата.

Констанций излезе от светилището. Щом обърна гръб към мен, поставих увехналия цвят на осквернения под и пошепнах бърза молитва към Хермес. След това, крачейки през нивата, последвах императора към пътя.

Когато се качихме на конете, наново се сбогувахме официално. Констанций тръгна обратно за Медиоланум; пред него знамето с дракона се развяваше в прохладния въздух. Никога вече не се срещнахме.

Цезар

X

Докато приемах градските магистрати в съдилището в Августа Тауринорум17, дойде пратеник от Флоренций, преторианският префект на Галия. Той смяташе, че цезарят трябва да знае, че преди няколко седмици варварите превзели Колония Агрипина и долината на Рейн била в техни ръце. „Военното положение — пишеше Флоренций, едва ли не със скрито задоволство — е сериозно.“ Германският вожд Хнодомар се бил заклел да изтика римляните до един от Галия до края на годината. Това бяха лошите известия, които Констанций не ми беше съобщил.

Докато приемът още продължаваше, Орибазий и аз се оттеглихме в стаята на префекта, за да проучим по-добре доклада. По непонятни причини единственият бюст, който служеше за украса на стаята, беше бюстът на император Вителий, дебелата свиня, която е царувала няколко месеца след смъртта на Нерон. Защо именно Вителий? Дали префектът не беше негов потомък? Или се възхищаваше от дебелия врат и огромните бузи на човека, който е бил известен като най-големия лакомник на времето си? В моменти на уплаха умът ни се отплесва по неща, които нямат никакво значение. А аз бях действително уплашен.

— Констанций ме изпраща там, за да загина. Затова не ми даде никаква войска.

— Но той едва ли желае да загуби Галия.

— Какво го е грижа него за Галия? Щом си има двор, евнуси, владици, какво още му трябва?

Всъщност нещата не стояха точно така. Посвоему Констанций беше патриот и държеше на империята. Но аз бях така ожесточен, че нищо не можеше да ме спре. Безразсъдно и яростно хулех Констанций. Всяка моя дума беше равностойна на измяна. И когато спрях, Орибазий каза:

— Императорът сигурно има някакъв план. Работата едва ли е толкова проста. Къде са наставленията, които ти даде?

Съвсем бях забравил за свитъка, който ми беше връчил. Още стоеше в пътната ми чанта. Припряно развързах връзките. Зачетох бързо и с растящо учудване.