Юлиан

— Сама се питам. — Тя замълча за миг. — Не съм уверена дали щеше да бъде против. Не, не, сигурно щеше да бъде против. Но не от ревност. Струва ми се, нямаше да бъде способен на това. Просто той не обичаше крайностите. Аз също не ги обичам, но никога не съм имала възможност да прекалявам освен с ядене. — Тя се потупа. — Виждаш ли последиците? Разбира се, все още бих могла да мина за красавица в Персия. Те умират за дебели жени. — После пак заговори за Юлиан: — Той говорил ли ти е за мен по онова време? А по-късно? Когато беше с него в Персия?

Поклатих глава. Не зная защо я излъгах. Може би заради това, че не я обичах. Но дали само заради това?

— Да, предполагах, че няма да ти говори. — Не изглеждаше разстроена. Човек не можеше да не се възхити от силата на нейната себичност. — Преди да замине за Медиоланум, той ми обеща, че ако остане жив, ще се ожени за мен. Противно на това, което се разказваше, той не знаеше, че съм забременяла. Никога не му казах. Но му казах само, че искам да бъда негова жена, макар че няма да бъда огорчена, ако Констанций има свои планове за него, каквито естествено имаше. О, какво момиче бях аз!

— Обади ли ти се след това?

Тя поклати глава.

— Нито дори с писмо. Но наскоро след като стана император, нареди на новия проконсул на Гърция да ме посети и да попита дали желая нещо. Никога няма да забравя израза на лицето на проконсула, когато ме видя. Само един поглед бе достатъчен, за да се увери, че е невъзможно някога Юлиан да се е интересувал от тази дебела дама. Така бе изненадан, горкият човечец… Мислиш ли, че Юлиан знаеше за нашия син? Не беше много голяма тайна.

— Предполагам, че не знаеше — отговорих аз. И, струва ми се, наистина не знаеше. Аз, разбира се, не съм му казвал нищо, а кой друг би посмял да му каже?

— Виждал ли си жена му?

Кимнах.

— В Галия. Тя беше много по-възрастна от него. И много грозна.

— Така чувах и аз. Никога не съм го ревнувала. В края на краищата той бе принуден да се ожени за нея. Наистина ли остана целомъдрен след смъртта й?

— Доколкото зная, да.

— Наистина беше странен. Уверена съм, че християните щяха да го обявят за светец, ако беше останал при тях, и горките му кости сега щяха да лекуват болки в черния дроб. Е, всичко това е минало, нали? — Тя погледна водния часовник зад нас. — Ще закъснея. Колко подкуп даваш на чиновника, който определя данъка?

— С тези неща се занимава Хипия.

— Вярно. Жените се справят с това по-добре. Има куп дреболии и подробности, а те са така приятни! Ние сме бъбриви като свраки. — Макрина тежко се изправи. Ставането донякъде я затрудняваше. Тя се опря на бялата мраморна стена на кулата. — Хубаво щеше да е да бях станала императрица.

— Съмнявам се. Ако беше станала императрица, сега щеше да бъдеш мъртва. Християните щяха да те убият.

— Смяташ ли, че щях да имам нещо против? — Тя се обърна с лице към мен и черните й очи блеснаха като обсидиан на слънцето. — Не разбираш ли, просто не виждаш ли, така, както ме гледаш, мили ми, мъдри Приск, че не е имало ден през последните двадесет години, в който да не съм мечтала за смъртта!

Тя ме остави на стъпалата. Като гледах пълната Макрина да си пробива път през тълпата и да се отправя към канцеларията на проконсула, спомних си я такава, каквато беше преди години; трябва да призная — за миг бях развълнуван от страстния зов на сърцето й. Все пак това не променя факта, че тя беше твърде неприятна жена. Не съм говорил с нея оттогава, въпреки че се поздравяваме, когато се видим на улицата.

VIII

Юлиан Август

Седмица след пристигането ми в Атина срещнах йерофанта13 на Гърция. Тъй като не желаех проконсулът да знае за тази среща, уредих да се видим в Адриановата библиотека, малко посещавана сграда, разположена между Римската и Атинската агора.

Дойдох в библиотеката по обед и направо отидох в северната читалня; усетих приятния дъх на плесен, мастило и папируси, който идва от високите ниши, където държат свитъците и книгите. Високата стая с таван на касетки (за което следва да бъдем благодарни на покровителя на Антиной) беше празна. Зачаках йерофанта. Бях много развълнуван, понеже той е най-светият човек на света. Забранено ми е да напиша името му, но мога да спомена, че той е от рода на Евмолпидите, един от двата рода, от които по стара традиция се избират йерофантите. Той е не само първожрец на Гърция, но също и уредник и тълкувател на Елевзинските мистерии, установени най-малко преди две хиляди години, ако не и още когато е бил създаден човешкият род. Посветените в тайнствата нямат право да разкриват нито какво са видели, нито какво са научили. Както пише Пиндар: „Щастлив е онзи, който отива в подземния свят, познал тези тайнства, защото той познава края на живота и благословеното му от боговете начало.“ За посветените Софокъл казва: „Трижди по-щастливи смъртни, които, след като са вадели тези тайнства, се запътват към Хадес; защото само на тях е даден истински живот там: за останалите — гибел.“ Цитирам по памет. (За секретаря: Да се поправят цитатите, ако са неточни.)