Юлиан

Признавам, че него ден за първи път бях доволен от безкрайната бъбривост на Максим. Той не млъкна нито за минута: разправяше безкрайни истории за разните богове, с които е разговарял. Очевидно целият Олимп е възхитен от компанията му.

Привечер кръвоизливът започна наново. Когато най-сетне спря, въпреки загорялата кожа лицето на Юлиан бе пепелявосиво.

— Ще може ли да се извади острието? — попита той.

— Не, господарю.

Това беше смъртната присъда и Юлиан го знаеше. Той кимна с глава и затвори очи. Изглеждаше, че спи. Аз се потях от тревога. Максим рисуваше разни знаци по пода. Отдалеч долиташе отслабващият шум на битката. Калист се залови да пали лампите и в този миг в палатката влязоха Невита и Салуций. Юлиан отвори очи.

— Как върви? — Гласът беше тих, но твърд.

Салуций постави един богато украсен бронзов шлем на края на леглото на Юлиан.

— Това е шлемът на Марена. Персийците са в бягство. Досега измежду убитите преброихме над петдесет от най-знатните им благородници.

— Скоро няма да се срещнем с тази войска — каза Невита.

— Добре се бихте — каза Юлиан и със здравата си ръка докосна шлема на персийския пълководец. — Войната свърши.

— Но едва не изгубихме Салуций — опита се да внесе бодра нотка Невита. — Бяха го заобиколили. Заради пурпурното наметало го взеха за императора. Трябваше да се бие като франк, за да се измъкне. Не вярвах, че толкова възрастен човек има толкова енергия.

Бледа усмивка се появи на Юлиановото лице:

— Утре този възрастен човек едва ще ходи. Целият ще се е схванал.

— Дори сега едва се движа — поде шеговития тон Салуций.

Неочаквано Юлиан бързо пое дъх. Хвана се за гърдите, като че ли гръдният му кош щеше да се пръсне. Целият се изпоти. Коремните му мускули се сгърчиха от болка.

— Хелиос — прошепна той. След това попита: — Къде сме? Как се казва това място?

Отвърна му Максим:

— Фригия.

— Значи се сбъдна — промълви унило Юлиан.

Между другото винаги много съм искал да разбера дали тази част от пустинята действително се казваше Фригия или не. Познавайки Максим, предполагам, че той излъга. В края на краищата касаеше се за славата му на пророк. Но каквато и да е истината, историята днес казва, че император Юлиан е убит във Фригия, както Максим и Созипатра предрекоха.

Юлиан се обърна към лекарите:

— Скоро ли ще умра?

— Не знаем, господарю. Пронизан е черният дроб. Няколко часа…

Калист зарида. Невита ту стискаше, ту разтваряше едрите си юмруци, като че ли бе готов да смаже самата костелива смърт. Салуций седеше уморен на стола, изтощен от дългото сражение.

— И така, днес за последен път жив видях слънцето. — Гласът му съвсем не беше разчувствуван. — Трябваше да принеса жертва. Сега, разбира се, аз съм жертвата.

— Августе — каза Салуций настойчиво, — трябва да определиш кой ще те наследи. Кой ще бъде наш император, когато боговете те повикат?

Юлиан не отговори. За миг изглеждаше, като че ли не бе чул въпроса. След това каза:

— Трябва да добавя някои неща към завещанието си, да направя някои завети. Прати да извикат Анатолий.

— Той е щастлив, господарю! — отвърна Салуций.

Това е класическият израз, който означава, че еди-кой си е загинал достойно в битка. Тази вест ме разстрои напълно.

Юлиан се сепна.

— Анатолий е убит? — Очите му се просълзиха. После се изсмя. — Ето, аз умирам, а скърбя за мъртвите! Това, Приск, би трябвало да засегне твоето чувство към нелепостта. — Той пак стана делови. — В Константинопол съм оставил завещание, Салуций, ти знаеш къде се намира. Погрижи се да бъде зачетено. Невита, свикай военачалниците. Максим, извикай приятелите ми! Готов съм да се сбогуваме. — Той се захили и изведнъж пак заприлича на ученик. — Нали знаете, повечето императори са умирали бързо и не са могли да подготвят последната си реч, а онези, които са имали достатъчно време, са разочаровали всички. Веспасиан казал една плоска шега: „Бре — казал той, — изглежда, че се превръщам в бог.“ Октавиан говорел несвързано. Адриан говорел за астрономия. Никой не се е възползувал от благоприятния случай. Но аз смятам да направя изключение.

Юлиан кимна на Калист, който му донесе малко сандъче. Той извади един свитък от него.

— Както винаги боговете са били благосклонни към мен. Ще умра по начин, по който друг не е умирал. Ще бъда първият император, който ще произнесе добре съчинена (ако мога сам аз да я окачествя) прощална реч. — Той ми се усмихна. — Да, съчиних речта още в Антиохия. Просто да я имам за всеки случай. Така че каквото и да стане, каквото и да говорят за мен, никога не ще забравят сбогуването ми.

Той говореше за себе си с такава тънка ирония, че дори Салуций се усмихна и каза:

— Ти надмина и Марк Аврелий.

— Благодаря — каза Юлиан, след това затвори очи и зачака. За няколко минути палатката се изпълни с приятели, жреци и пълководци. Почти като че ли се бяха наговорили, азиатските пълководци застанаха на едната страна на леглото, докато европейците се наредиха от другата.