Юлиан

— Не говори така! След три седмици ще си бъдем, у дома. Ще събереш нова войска. Ще завършиш делото на Александър…

— Може би.

Неочаквано почувствувах, че Максим ми е омръзнал. Иска да ми помогне, но невинаги е прав. Нито той, нито аз сме богове. Макар че искаше да остане по-дълго, аз го отпратих. Преди да си тръгне, помоли ме да не вдигам лагера утре. Казах му, че трябва да тръгваме въпреки предзнаменованията.

Калист лъска бронята ми. Каза ми, че каишките на нагръдника ми са скъсани, но че ще ги даде на оръжейника утре заран да ги поправи. Глухонемият седи при краката ми и свири лидийска песен, древна и странна. В мелодията се долавя гласът на Дионис. Само като си помисля: това е песента на бога, макар че златният век е отминал и свещените горички са пусти.

Цял час се разхождах между палатките, без войниците да ме забележат. Войската ми дава сили, тя е животът ми, сред войниците се чувствувам в стихията си. Това е последната ирония на съдбата. Аз, който исках да живея в Атина и да изучавам философия, прекарах осем години като пълководец. Такава е човешката съдба.

Застанах за малко пред палатката на Анатолий. През отвора видях Приск и Анатолий да играят на дама. За малко не ги заговорих. Но след това си помислих, че едва ли съм много приятна компания тази вечер. Застанах пред палатката си и наблюдавах небето. Звездата ми светеше съвсем ярко. Ако не беше сънят, който ме тревожи, щях да бъда доволен. Без да получим подкрепления, извършихме всичко, което бе по силите ни. Но какво да правя с Виктор и галилеяните? Невита ме предупреждава, че ме грози опасност. Но какво могат да ми направят? Ако ме убият открито, галите и франките ще изколят веднага азиатците. Ако пък тайно… Но когато император умре неочаквано на млади години, причината не може да остане скрита. Не, още не смеят да ме убият. Странно, както си лежа на леглото върху лъвската кожа, си спомням нещо, което Мардоний разправяше, на мене и Гал…

Приск: С това дневникът свършва, прекъснат от съня, а после от смъртта.

XXIII

Приск: На следната заран Юлиан издаде заповед да се отправим на запад към Тигър. Намирахме се в гола суха местност — само пясък и камъни. Бавно движещата се колона вдигаше облаци от бял, задушлив прах. Наближавахме редица ниски хълмове, където ни чакаха персийците, прилични на скорпиони сред скалите.

Юлиан вървеше отпред. Не носеше броня. Слугата му още не беше поправил каишките.

— Няма значение — рече той. Както всички ние и той бе плувнал в пот, макар че едва се зазоряваше. Мухи кацаха навсякъде, дори по очите и устните ни. Повечето от нас страдаха от дизентерия. Но въпреки жегата и трудностите Юлиан беше в най-добро разположение на духа. Поне си беше намерил благоприятно тълкуване на съня.

— Няма съмнение, че Геният на Рим ме напусна. Това не може да се оспорва. Но той излезе през входа на палатката, който гледа на запад. Това означава, че походът ни е свършен и ние трябва да се върнем у дома.

— Но ти каза, че лицето му било тъжно.

— И на мен ми става тъжно, когато си помисля какво можехме да постигнем тук. Въпреки това…

Както говорехме, от време на време при него идваха пратеници. Персийците били забелязани в долината пред нас. Схватки по левия фланг. Комит Виктор се бои, че ще последва нападение.

— Няма да има нападение — рече Юлиан. — Няма вече да влязат в бой с нас; ще ни безпокоят, но нищо повече. — Той бързо се разпореди: левият фланг да се подсили, сарацините да идат отзад, да успокоят комит Виктор. Неочаквано пристигна пратеник от Аринтей: персийската конница напада ариергарда. Юлиан веднага обърна коня си и препусна назад, последван от Калист.

Около половин час след като Юлиан ни остави, челната колона беше обстреляна от персийски стрелци, скрити между скалите вдясно от пътя. Невита построи войниците в боен ред, аз бързо се оттеглих в центъра при „нестроевите“. При обоза заварих Максим да си сресва брадата — не знаеше, че сме нападнати. Когато му разказах какво става, ни най-малко не се разтревожи.

— Няма да има повече битки — рече той, повтаряйки думите на Юлиан, — само дребни схватки. Няма от какво да се боим.

Но Анатолий се сепна, като чу новините.

— Трябва да отида при тертианците. Те разчитат на мен.

И това смешно пълничко човече, което единствено се държеше на коня си поради тежестта на бронята и оръжието си, потегли напред. Би трябвало да отбележа, че когато, пътуваш с главните сили на войската, а ариергардът се намира на десет мили зад челната колона, може да се завърже голямо сражение и ти да не чуеш нищо. Максим и аз се разположихме удобно между колите, като че ли не бяхме на бойното поле в Персия, а мирно пътувахме от Сирмиум за Атина.