Юлиан

Когато всички се събраха, Юлиан даде знак на един от лекарите да му помогне да се поизправи; това усилие му причини значителна болка. Задъхан, той нареди на Калист да запали още лампи, като отново се обърна към мене:

— Накрая, Приск, може да си позволим малко разсипничество.

Аз изобщо не се сетих какво да отговоря.

Юлиан разви свитъка.

— Приятели — започна той и се огледа. Виктор не мръдна, когато погледът му се спря на него. — Приятели — повтори той и започна да чете бързо, сякаш се боеше, че няма да смогне да стигне до края. — Напускам този свят твърде навреме и със задоволство връщам този живот на създателя, по негово искане, както всеки честен човек посреща задълженията си, когато дойде време да ги плати. Нито тъгувам, както някои биха помислили — той още веднъж се спря и огледа лицата на военачалниците, които изглеждаха фантастично разкривени в неравната светлина на лампите, — да, нито тъгувам — той странно натърти тази дума — при мисълта, че ви напускам. — Той се върна към текста. — Защото от философията научих, че душата е по-щастлива от тялото и затова, когато по-добрата част от нас се откъсва от по-лошата, човек трябва да се радва, а не да скърби. Нито пък трябва да забравяме, че на най-великите хора боговете даряват смъртта като върховна награда. Уверен съм, че този дар ми се поднася, за да не отстъпя пред известни трудности и да не понеса един ден позора на поражението. В края на краищата скръбта може да победи само слабостта, тя бяга пред силата. Не съжалявам за нищо сторено от мене. Не ме измъчват угризения за големи злодеяния. Както преди да бъда издигнат до принципата, така и след това, запазих собствената си дарена от бога душа и не я опетних с никакво тежко престъпление или поне така ми се струва. Не проявих крайности при управлението на империята. Водех война и сключвах мир само след дълго обмисляне, като съзнавах, че успехът и грижливата подготовка не вървят непременно ръка за ръка, тъй като боговете имат последната дума и те определят крайния изход на нашите начинания. И все пак, вярвайки, че целта на справедливото управление е благоденствието на народа и сигурността на държавата, аз винаги, както знаете, съм бил склонен към мирно разрешение на въпросите, като никога не съм се отдавал на онази невъздържаност, която похабява делата и благодеянията ни. — Той спря. Няколко пъти вдъхна дълбоко, сякаш не му достигаше въздух.

Огледах се наоколо. Всички бяха вперили очи в Юлиан; Невита и Йовиан открито плачеха — първият от скръб и болка, а вторият — защото бе пиян. Виктор стоеше на пръсти до леглото, подобен на хищна птица, готова да връхлети върху плячката си. От всички единствен Максим се държеше както винаги — изричаше заклинания и стриваше изсушени билки над най-близката лампа; сигурно изпращаше предварителни вести в подземния свят.

Юлиан продължи, но с отслабнал глас:

— Радвам се, че държавата, подобно на строг родител, толкова често ме излагаше на опасност. Бях принуден да бъда силен, да не отстъпвам, да устоявам на бурите на съдбата, макар да знаех какъв ще бъде краят ми: отдавна един оракул ми предсказа, че ще умра от меч. Благодаря на Хелиос за тази добра смърт, тъй като хора в моето положение се боят да не умрат позорно от ножа на заговорници или още по-лошо, от дълга, бавна болест. Щастлив съм, че умирам победител, незавършил живота си, и че съм почетен от боговете, които са ме намерили за достоен за такава благородна смърт. Защото човекът, който не желае да умре тогава, когато се налага, или се опитва да избяга, когато настъпи часът му, е слаб и страхлив… — Тези последни думи бяха изречени почти шепнешком. Свитъкът падна от ръцете му. Като че ли му беше трудно да събере мислите си.

— Следват още неща — рече той най-после, — но не мога… аз съм… не искам да говоря несвързано. — Той се опита да се усмихне, но не успя. Вместо това един мускул на бузата му почна да играе. Все пак следващите му думи бяха изречени ясно: — А сега за избора на новия император. — Инстинктивно военачалниците се струпаха около леглото — властта ги възбуждаше, както кръвта на ранения елен привлича вълците.

Дори в страданието си Юлиан съзнаваше ясно природата на зверовете, събрани около него. Той заговори бавно и внимателно:

— Ако посоча някого за мой наследник и вие не го приемете, ще изложа на опасност един достоен човек: този, който ме наследи, няма да го остави жив. Също така поради това, че не познавам качествата ви — този път той успя да се усмихне едва-едва, — аз може би ще отмина най-достойния от вас, а не бих желал такова петно да падне върху паметта ми, тъй като съм предан син на Рим и желая да ме наследи добър владетел. Затова предоставям избора на вас. Няма да посоча никого.

В палатката се чу дълга въздишка. Военачалниците се размърдаха неспокойно. Някои бяха разочаровани, други — доволни. Сега всеки можеше да се надява.

Юлиан ме погледна.

— Добре ли го прочетох?

— Да, господарю.