Юлиан

— Значи съм се сбогувал, както възнамерявах. — Той се обърна към военачалниците: — А сега да се сбогуваме. — Един след друг те целунаха ръката му за последен път. Мнозина от тях плачеха. Но той им казваше да не скърбят. — Аз би трябвало да плача за вас. За мен страданията свършват, докато вие, нещастници, все още сте сред тях.

Когато и последният от тях си отиде, Юлиан даде знак на Максим и мене да седнем до леглото му.

— Сега нека поговорим — рече той, както винаги казваше, когато най-сетне останеше с приятели.

След това Юлиан започна да разисква с нас Платоновия „Федон“. Какво е точно естеството на душата? Каква форма възприема? По какъв начин се връща при Серапис? Аз говорех за философия, Максим — за тайнства. Накрая Юлиан предпочиташе Максим пред мене и не можех да го упрекна, защото философията е мрачна и безрадостна, а Максим предлагаше надежда. Заедно повтаряха паролите на митраистите и правеха загадъчни намеци за страданията на Деметра. Юлиан намираше голяма утеха в думите на Максим. Както обикновено аз не бях в състояние да изразя обичта си към него и вместо това като някой закостенял педант цитирах Платон. Никога не ми се беше случвало да чувствувам така остро, че думите ми са неподходящи за случая.

Малко преди полунощ Юлиан поиска студена вода. Калист му донесе вода. Тъкмо да отпие от купата, и черна, съсирена кръв бликна от раната. Той извика остро и сграбчи нараненото място, сякаш с ръката си искаше да задържи живота, който го напускаше. След това загуби съзнание. Лекарите се опитаха да затворят раната. Но сега това беше безполезно: след известно време кръвотечението спря от само себе си.

Юлиан лежа със затворени очи няколко минути и едва дишаше. До днес ми е жив споменът за космите по гърдите му, сплъстени от съсирена кръв подобно на кожата на някое току-що убито животно. Спомням си яркия контраст между изгорелия от слънцето му врат и белотата на тялото му. Спомням си онзи глупав къс желязо, който стърчеше от него, и си спомням, че помислих: „Такова малко нещо е достатъчно да отнеме живота на един човек и да промени хода на световната история.“

Най-сетне Юлиан отвори очи.

— Вода — прошепна той. Калист му държеше главата, докато той пиеше. Този път лекарите му позволиха да пие колкото иска. След като пресуши купата, той се обърна към мене и Максим, сякаш току-що се беше сетил за нещо особено интересно и искаше да ни го каже.

— Да, Юлиане — наведе се към него Максим. — Кажи.

Но като че ли Юлиан се отказа от намерението си. Поклати глава. Затвори очи. Окашля се съвсем естествено и издъхна. Като почувствува как тялото се отпусна в ръцете му, Калист изпищя и отскочи настрани. Трупът падна тежко на постелките. Една изгоряла безжизнена ръка провисна от леглото. Сега цялата лъвска кожа беше напоена с кръв. „Никой вече не ще може да я използува“ — помислих си аз във вцепенението си, когато лекарят каза:

— Императорът е мъртъв.

Калист заплака. До леглото глухонемият виеше като животно. Максим затвори очи сякаш от силна болка. Нямаше нужда да прибягва до пророческите си дарби, за да прозре бъдещето и да разбере, че дните на величието му бяха отминали.

Изпратих Калист да извика Салуций. Докато чакахме, лекарите извадиха острието на копието от тялото. Поисках да го видя. Разглеждах го, когато Салуций пристигна. Той хвърли бегъл поглед към тялото, след това нареди на Калист:

— Кажи на членовете на военния съвет да се съберат веднага.

Максим внезапно извика високо и напевно и бързо изтича навън. По-късно ми разправи, че видял духовете на Юлиан и Александър да се прегръщат във въздуха над пръстения под на палатката. Той бил възхитен от тази гледка.

След като покриха тялото с една мантия, лекарите излязоха заедно с глухонемия, когото никой не видя повече. В палатката останахме само Салуций и аз.

Все още държах върха на копието. Показах му го.

— Това го уби — рекох аз.

— Да, зная.

— Копието е римско — добавих аз.

— И това също ми е известно.

Спогледахме се.

— Кой го уби? — попитах. Но Салуций не отвърна. Той вдигна завесата на входа на палатката. Навън военачалниците се събираха под светлината на десетина факли, които бързо се топяха от топлия вятър. Смолистият дим дразнеше очите ми. Салуций тръгваше към тях, когато аз го попитах:

— Знаеше ли Юлиан, че копието е римско?

Салуций повдигна рамене.

— Възможно ли е да не е знаел? — Той излезе и пусна завесата, която се затвори след него.

Погледнах към тялото, изпънато на леглото. Беше покрито с пурпурна мантия и само един кафяв крак се подаваше навън. Оправих плаща и без да искам, докоснах тялото — още беше топло. Дръпнах се рязко подобно на кон, който се е уплашил от някаква сянка на пътя.

След това отворих кутията, от която Юлиан бе извадил предсмъртната си реч. Както предполагах, съчинението и дневникът бяха там. Аз ги откраднах.