Юлиан

— Както заповяда августът. — Гласът му е дълбок и някак си прегракнал от силните германски напитки, които му изгарят гърлото.

— Дори ако наредя да потеглим на юг?

Йовиан се размърда неспокойно.

— Далече е, но ако августът заповяда…

— Не, няма да заповядам. Не сега.

Той въздъхна с облекчение.

— Значи скоро ще си тръгнем обратно, нали? — Не отвърнах нищо. — Защото колкото по-дълго стоим тук, толкова по-трудно ще става. Пък и жега, и персийците…

— Персийците са разбити.

— Но великият цар има още много войници и това е негова земя, не наша.

— Половината от нея е наша по силата на оръжието.

— Да, господарю, но можем ли да я задържим? Аз съм на мнение да се изтеглим. Казват, че заедно с персийците препускат и демони, особено нощем.

Едва не се изсмях в лицето на този глупак. Но вместо това му препоръчах:

— Моли се на твоя богочовек да ги прогони.

— Ако около нас витаят демони, то е, защото Христос повелява тъй.

Усмихнах се и казах:

— Аз предпочитам бог, който пази онези, които го почитат.

— Не разбирам от тези неща, августе, но казвам, че е най-добре да се споразумеем с персийците и да се махнем от тази страна. Не че аз ще реша този въпрос…

— Не, не си ти, който ще реши въпроса, но ще имам предвид твоя съвет. — Освободих Йовиан още по-потиснат отпреди.

След малко ще направя жертвоприношение.

Юлиан Август

15 юни

Мастара предрича, че каквото и да предприема, големи беди ще ни сполетят. Принесох жертви вчера и тази сутрин също. Небесата все още не дават никакъв знак. Боговете мълчат. Повече от час се молих на Хелиос. Гледах право в него, просто ме ослепи. Нищо. Прегрешил съм. Но как? Не мога да повярвам, че небесата са се обърнали срещу мене само защото се разгневих на бога на войната. Кой друг освен мен ще извърши делото им?

Невита ми съобщава, че сред азиатските войски вече се говори за моя наследник, „който ще ги спаси“. Но, изглежда, никой не се ползува с подкрепата на цялата войска. Следват Виктор, но не го обичат. Аринтей? Император? Никога. Дори неговите войници не биха го приели. Салуций? Той ми е верен и все пак… Станал съм подозрителен. Започвам да приличам на Констанций. Навсякъде виждам измяна. За пръв път се страхувам да не ми забият кама в гърба някоя нощ. Накарах Калист да спи на земята до леглото ми, докато глухонемият остава буден почти цялата нощ, дебнейки да не се мерне на входа сянката на платения убиец. Никога не съм вярвал, че мога да стигна дотам. Никога не съм се боял от смъртта на бойното поле и никога не вярвах, че ще се боя от убийство. Но сега се страхувам. Трудно ми е да заспя. И когато спя, сънувам смъртта си — внезапна, насилствена, черна смърт. Какво съм сгрешил?

До леглото си имам една от Есхиловите трагедии. Вдигнах книгата и прочетох наслуки: „Не се обезсърчавай: когато страданието достигне връхната си точка, то трае малко.“ Ето, аз съм близо до върха. Бързо ли ще мине? Или бавно?

Приск и Максим прекараха вечерта с мен. Говорихме за философия. Никой не отвори дума за военното положение и така за няколко часа можах да забравя, че боговете са ме изоставили. Но защо ме обхващат такива мисли? Само защото персийците са опожарили околностите? Или поради измяната на Прокопий, която не ме изненадва? Въпреки че положението не е толкова лошо, колкото ми се струва, фактът, че съм изпълнен с тежки предчувствия, показва волята на боговете.

Максим искаше да остане, след като Приск си тръгна, но аз го отпратих, като се извиних, че съм уморен. Подозирам дори и него. Защо да не се присъедини към Виктор? Всички знаят, че се вслушвам в съветите му, и сигурно всеки може да го купи, ако плати достатъчно. Но това е вече лудост. Много естествено, че Максим ми е верен. Той няма друг избор. Ако не съм аз, който го покровителствува, християните ще му вземат главата. Трябва да прогоня тези черни мисли, иначе ще се побъркам като онези императори, у които страхът пред дългата нощ на смъртта е убивал всяка радост от късия ден на живота. Все още съм жив, все още император, все още завоевател на Персия.

Утре тръгваме обратно. Издадох заповедта днес при залез-слънце. Войниците ликуваха. Те не знаят колко дълъг път трябва да изминем до Кордуене. Знаят само, че напущаме Персия. Аз пък зная това, което ми разкри богинята Кибела: че Александър е превъплътен в мен. Но аз не изпълних волята нито на Кибела, нито на Александър. Той отново е само дух, а аз съм нищо. Трябваше да приема договора, който Сапор ми предлагаше. Сега, когато се оттегляме, условията ще бъдат по-лоши.