Юлиан

С тези думи го заобиколих, но докато минавах покрай него, той изсъска, както правят старите жени, когато си мислят, че наоколо им броди зъл дух. Той се прекръсти, а аз отвърнах на неговия жест, като направих с ръка знак, който предпазва от уроки: но за жалост той не можеше да го види.

Тази година пролетта дойде рано. Бях изпълнен с някаква радостна възбуда и свърших доста работа. Редовно ходех в сената. От времето на Октавиан бях първият император, който се държеше просто като член на сената, а не като господар и владетел. Приск смята, че моето участие в разискванията ги ядосва; може би е прав, но дори да е така, добре е да се възстановява древното значение на институциите.

Прокарах множество реформи. Отстраних всички галилеяни от схоларианската стража. Обявих, че никой галилеянин не може да бъде управител на провинция. Това предизвика доста силно негодувание. Но аз съм прав. Едва ли може да се очаква от управител, който съчувствува на галилеяните, да прилага едиктите ми, особено онези, които се отнасят до възстановяването на храмовете. Неколцина сенатори подеха спор с мен: щом проповядвам веротърпимост към всички религии, защо преследвам онези магистрати, които са християни? В отговора ми, по очевидни причини, имаше повече софистика, отколкото искреност.

— Съгласни ли са сенаторите, че един управител трябва да следи за изпълнението на законите на държавата? — Съгласиха се. — Не съществуват ли известни престъпления, например измяна, за които се налага смъртно наказание? — Отново се съгласиха. — Съгласни ли сте, че никой не може да бъде истински управител, ако няма правото да осъди виновните на смърт? — Няколко души разбраха накъде клоня. — Е, добре, как може един галилеянин да бъде управител, когато Назарянинът изрично забранява да се отнема животът на друг човек, както може да се прочете в Матей, глава XXVI, стих 52, а също така и у Йоан?

Винаги трябва да използуваме собствените им оръжия срещу тях, както те използуват нашите срещу нас.

Премахнах кръста от всички военни и граждански емблеми, както и от монетите, които се секат сега, като вместо него поставих образите на боговете. Подобно на Сократ се обръщах към всички с „приятелю“. Най-сетне поех пряко командуването на войската. Разбира се, императорът е винаги върховен военачалник, но ако не е опитен пълководец, той не може да бъде повече от свещен символ или знаме, докато действителното военно ръководство се предоставя на стратезите. Овладях здраво войската, като се опирах на военачалниците, които доведох от Галия — особено Невита, Дагалайф и Йовин. От старата войска на Изток задържах Виктор, Аринтей и братовчед ми Прокопий.

Странно беше, че Сапор не ме поздрави, когато станах император. Това беше сериозно нарушение на протокола, тъй като владетелите на Рим и Персия винаги взаимно се поздравяват при възкачването им на престола. Но от Ктесифон не се получиха никакви приветствия. Дочух някои сведения за Сапор едва в началото на май, когато в Константинопол пристигнаха едни чудновати пратеници от Цейлон — остров близо до брега на Индия. Те бяха слаби и дребни хора с матова кожа. Донесоха богати дарове. Искаха да търгуват с нас и ние се отзовахме с готовност на техните предложения. Посланикът ми съобщи, че Сапор е следял отблизо походите ми в Галия и се страхувал от мен. Колко странно е, че един източен цар на края на света знае за победите ми, спечелени на три хиляди мили разстояние! Но пък и аз зная доста неща за него. Сапор и аз имаме повече общо помежду си, отколкото всеки от нас има с близките си, защото и двамата носим същата отговорност и разполагаме със същата огромна власт. Ако го пленя, ще има да разговаряме за толкова много неща.

Спомняйки си старата поговорка: „При студено време персиецът ръка не вади изпод наметалото“, аз възнамерявах да тръгна на поход през зимата. За съжаление така стана, че закъснях с няколко месеца. Но междувременно Невита обучаваше войските и поддържаше бойния им дух. Дори на келтите. Изтокът не беше толкова неприятен, колкото си мислеха по-рано.