Юлиан

— Каква длъжност, августе? — Колкото и благороден да беше, все пак забелязах, че лицето му светна от напрегнато очакване — този израз ми беше вече добре познат, имат го всички, които се надяват да бъдат издигнати.

— Възнамерявам да те назнача проконсул на Гърция, ако тази длъжност ти се нрави.

Оказа се, че назначението страшно му се нрави и той дълго ми благодари. След това му заръчах да бъде в услуга, доколкото може, на всичките ми стари приятели като Прохерезий и племенницата му Макрина.

После станах от оградата и заслизах по ниските стъпала. Вдишвайки с наслада нощния въздух, си мислех колко рядко имам възможност да бъда такъв, какъвто всъщност съм. Аз съм човек, чийто главен интерес е философията, а досега съм се занимавал с почти всичко друго освен с философия — бях военачалник, съдия, администратор, законодател.

Максим стоеше в подножието на стълбата в сянката на висок кипарис и гледаше към луната. От време на време той повдигаше към небето малкия си жезъл и го отместваше ту на една страна, ту на друга, така че сянката пресичаше в разни посоки лицето му, което сега изглеждаше безцветно от бледата светлина на месеца.

— Какви са предзнаменованията? — запитах аз, оставайки извън сянката на дървото, за да не би да попреча на някакво заклинание. Максим не отговори и известно време с помощта на жезъла си продължи да изучава луната под различни ъгли.

— Добри са — отвърна той най-сетне и излезе от сянката. — Предзнаменованията са добри почти за всеки ден през тази година. Каквото и да предприемеш, ще успееш.

— Дълъг път сме изминали — казах аз разсеяно, загледан към града и морето отвъд. Винаги когато помисля, че всичко ми принадлежи — поне за кратките години на един човешки живот, — се чувствувам изпълнен с благоговение. Затова винаги ме преследва чувството, че трябва да бързам да свърша толкова неща, че едва ли човек има време да сложи отпечатъка на своите способности и на своя жар върху един свят, който ще продължи да съществува след него, така безучастен, както е бил преди него. Всеки ден от живота си си казвам: „Видимият свят ти принадлежи, използувай го, промени го, но бързай, защото мракът идва страшно бързо и нищо не е никога напълно завършено.“

— Ти направи Претекстат проконсул на Гърция.

Още веднъж Максим бе отгатнал нещо, което само преди няколко минути беше известно само на мен. Дали подобно на халдейците може да чете мислите на хората? Или пък неговият вътрешен гений му помага? Но какъвто и да е методът му, той винаги може да предскаже не само настроението ми, но и административните ми назначения.

Приск: Често пъти Юлиан се правеше умишлено лековерен. Максим е бил под терасата тъкмо когато Юлиан е съобщил на Претекстат за назначението му. Не е имало никаква нужда да се допитва до „вътрешния си гений“, а само до ушите си. Всъщност ушите на Максим наподобяваха ушите на лисица: дълги, заострени и леко наклонени напред. Той беше известен с подслушването си, което доказва, че когато създава хората, природата винаги обмислено съчетава качествата им. Но като философи ние бихме могли да твърдим, че когато човек е роден с лисичи уши, това може да го подтикне да почне да подслушва.

Юлиан Август

— Видях нещо интересно тази нощ.

Максим ме хвана за ръка и ме поведе по терасата до една скамейка, която гледаше към морето. Няколко малки кораба се насочваха към пристана, който строя точно на север. До нас достигнаха проточените викове на моряците и отговорите от брега. „Успешно слизане“ — помолих се аз по навик на Посейдон. Седнахме.

— Всички знамения през последните няколко седмици говорят за някаква прекрасна твоя победа — наша победа. — Той посочи звездата ми, която в този миг блестеше на запад.

Кимнах с глава.

— И на мен ми се явяват добри предзнаменования.

— Когато вчера се молех на Кибела, тя ми проговори.

Тези думи ме поразиха. Максим често разговаря с по-низши богове (и естествено с какви ли не духове), но рядко чува гласа на Кибела — Великата майка, самата Земя. Въпреки че се опитваше да го скрие, и той самият явно беше развълнуван. Имаше пълното основание да ликува, защото да говориш с Кибела, е изключително постижение. Не, не постижение — защото човек не може да насилва боговете, — по-скоро чудесен знак, че първите движещи сили на вселената го намират готов и достоен за техните послания.

— Молех се в храма там долу. — Той посочи набързо изградения храм близо до двореца Дафне. — Светилището беше тъмно, според предписанията. Носеше се силна миризма на тамян. Образът й беше слабо осветен от една-единствена лампа. Молех се както обичайно…

— Пълната молитва, до седма степен?

Той кимна с глава:

— Точно според предписанията. Но изведнъж, вместо тишина и успокоение, усетих как ме обхваща ужас, сякаш бях достигнал до ръба на пропаст. Полази ме студенина, каквато никога по-рано не бях усещал. Помислих, че ще припадна, ще умра. Дали не бях я оскърбил? Дали не ме беше проклела? В този миг тя проговори. Светлината на лампата изведнъж припламна и разкри образа й, но не вече бронзовата статуя, а нея самата.