Юлиан

Смразен от неговия разказ, пошепнах молитва.

— „Максиме“ — извика ме тя и гласът й звучеше като сребърна камбана. Извиках я с всичките й имена и тогава тя ми проговори: „И аз обичам оногова, когото ти обичаш толкова много.“

Не пошавнах, дори не дишах, докато Максим говореше. Сякаш сам чувах гласа на богинята.

— „Онзи, когото боговете възлюбиха като свой син, ще стане господар на цялата земя.“

— Персия? — прошепнах аз. — За Персия ли каза?

Но Максим продължаваше с гласа на богинята:

— „На цялата земя, защото ние ще му изпратим дух покровител да му помага през дългия поход.“

— Хермес?

— „Един дух покровител, който сега е при нас, ще го придружава, докато стигне до края на света и завърши за наша слава делото, започнато от този дух.“ — Максим спря, сякаш бе дошъл до края на страница.

И двамата мълчахме доста дълго време. Аз чаках. След това Максим се обърна към мен; в лунната светлина брадата му приличаше на течаща вода и очите му сякаш пущаха искри.

— Александър! — прошептя той името. — Ти си предопределен да завършиш делото му.

— В Персия?

— В Персия и в Индия и във всички страни още по-далеч на изток. — Максим вдигна края на наметката ми и я докосна с устните си — жест на молител, който изказва преклонението си.

— Ти си Александър.

— Ако това е вярно…

— „Ако“! Та ти чу думите й.

— Значи ще разбием Сапор.

— И след това нищо няма да те спре по пътя ти от Персия до източния океан. Богинята иска от теб само да възстановиш храма й в Песинус.

— С най-голяма радост.

Максим направи тайния свят жест към звездата ми. Аз направих същото. В този момент ни прекъсна Приск, който извика с гръмкия си ясен глас:

— Пак ли зяпате по звездите?

Приск: Ако знаех какво крояха, щях да им кажа много повече „с гръмкия си ясен глас“. Действително от разни намеци, които Юлиан подхвърляше по време на персийския поход, имах впечатлението, че той вярва в някаква особена подкрепа от страна на боговете, но нямах представа, че всъщност се смята за Александър или че духът на Александър е в него, мушнат някъде между сърцето и черния дроб. Тази особена лудост обяснява много неща от последната част на похода, когато Юлиан-Александър почна наистина да действува странно. Аз лично, ако бях пълководец, не бих искал да бъда обладаван от духа на друг пълководец, още по-малко от военачалник, който е завършил с лудост. Но Максим беше способен на всичко; а Юлиан сляпо му вярваше. Това е всичко, което отбелязва за константинополския период в съчинението си. Той възнамеряваше да даде пълно изложение на всичките си едикти и назначения, но не му остана време за това. Вероятно ще можеш да получиш тези сведения от архивата.

Юлиан напусна Константинопол през май. Искаше да обиколи Галатия и Кападокия, преди да отиде в Антиохия, където възнамеряваше да прекара зимата. Въпреки че не беше обявил нищо официално, всички знаеха, че източните войски ще се съберат в Антиохия, готови за персийския поход.

Аз останах в Константинопол, защото по това време бях зле парично, за разлика от Максим и жена му, които натрупаха цяло състояние от своя царствен покровител. Аз не исках нищо и не получавах нищо. Юлиан никога не мислеше за пари, освен ако не го подсетиш. Тогава биваше щедър. За щастие можах да изнеса серия от беседи в Константинополската реторска школа. Старият Никокъл особено ми помогна да си събера ученици. Ти го познаваш, нали? Разбира се, че го знаеш! Той те принуди да напуснеш града през онези години. Неприятна история беше. Но на мен Никокъл ми беше добър приятел и скоро успях да изпратя доста пари на Хипия. Освен това Юлиан ме остави да живея в двореца, докато преподавах, така че разноските ми бяха малки.

Една интересна подробност: Орибазий се върна в Гърция, тъкмо преди Юлиан да се отправи за Антиохия. Той многозначително мълчеше и вече не ставаше дума да се възстанови храмът на Аполон. Години след това Орибазий ми разправи какво се бе случило в Делфи, тъй наречения „пъп на земята“.

Според думите на Орибазий Делфи по това време представлявал тъжна картина. Произведенията на изкуството, които някога украсявали многобройните храмове, ги нямало вече. Само Константин отвлякъл две хиляди и седемстотин статуи. Няма по-печална гледка на запустение от дългите редици празни пиедестали. Градът бил изоставен от всички с изключение на няколко дрипави циници, които му предложили да го разведат наоколо. Аз самият никога не съм ходил там, но съм чувал да разправят, че жителите му са най-мрачните хора на света, по-лоши дори от търговците в Елевзин. Не мога да кажа, че особено много ги съжалявам сега. В продължение на хиляда години са ограбвали поклонниците. Защо трябва да смятаме, че това ще продължава вечно?