Юлиан

Прохерезий, който през това време беше прочел писмото, се навъси.

— Ето какво казва: Открито почитам старите богове и войниците ги почитат заедно с мен. Принесох в жертва множество волове, за да благодаря за победата, и скоро ще възстановя култа на истинските богове в цялата му чистота. — Старецът ни погледна мрачно. — Значи възнамерява да направи каквото казваше някога.

— Защо не? — рече Макрина остро. — Не може да бъде по-лош от владиците.

— Само че сега, като стана император, няма да остане нито един вол на света. — Смятам, че аз пръв пуснах тази шега, която обиколи света. Юлиановите жертвоприношения бяха толкова пищни, че го нарекоха „Страшилището на биковете“.

За разлика от Макрина и мене Прохерезий беше в мрачно настроение.

— Това може да ни докара само беди.

— Беди? След като ти си човекът, от когото императорът се възхищава най-много? — Макрина не можеше да повярва на вуйчо си. — Глупости. Всички ретори ще бъдат на голяма почит. Юлиан ще бъде втори Марк Аврелий или поне Септимий Север.

— Юлиан е по-добър от Марк Аврелий — рекох аз и действително мисля така. Хората надценяват Марк Аврелий като философ. Особено учените така се учудват, че един император може да се подписва, та са склонни да преувеличат стойността на съчиненията му. Уверен съм, че ако ти или аз бяхме написали „Към себе си“, не би се отдавало особено значение на тази книга. А тя е безспорно по-слаба от твоите превъзходни „Размисли“.

Няколко седмици не знаехме подробности за смъртта на Констанций, нито как е било уредено престолонаследието. Ето как Юлиан описва тези събития.

Юлиан Август

Доколкото разбирам, Констанций е бил болен от няколко месеца. Той постоянно страдаше от стомах — наследствено предразположение в нашия род, което не се проявява единствено у мен (поне досега!). Щом ми съобщиха за смъртта на Констанций, отпратих от стаята всички освен Орибазий. Тогава въведоха двамата офицери, изпратени от консисторията. Естествено първият ми въпрос бе:

— От какво умря?

— От треска, августе. — Предимно говореше Алигилд, по-възрастният от двамата.

— Имаше ли знамения? — Особено исках да узная това, защото през последните седмици аз бях видял тайнствени предзнаменования. Добре е тези неща да бъдат научно осветлени. Дали едно наблюдавано от Констанций лошо знамение в същото време не ми се явява на мен като благоприятно?

— Много поличби имаше, августе. Няколко седмици наред той бе измъчван от видения и кошмари, които не го оставяха да спи. Веднъж му се стори, че вижда духа на баща си, Константин Велики, който държал в ръцете си дете, хубаво, здраво дете. Констанций взел детето и го сложил в скута си.

Смаян се обърнах към Орибазий:

— Дали Константин не е моят създател? — Защото беше ясно, че детето в съня съм бил аз.

— После детето взело златното кълбо, което Констанций държал в дясната си ръка…

— Светът — пошепнах аз.

— И го захвърлило надалеч. — Алигилд млъкна.

Кимнах с глава.

— Разбрах съня. А той разтълкува ли го?

— Да, августе. Скоро след това, когато стигнахме до Антиохия, императорът каза на Евсебий, че имал чувството, че нещо, което винаги било у него, сега го е напуснало.

— Геният на Рим. Ето какви са били знаменията — казах аз на Орибазий. Подобно на мнозина, които главно се занимават с материята, Орибазий обръща малко внимание на сънища и знамения. Все пак, струва ми се, това, което чу, му направи впечатление. Цитирах Менандър: „Всекиму при раждането е даден дух да го направлява.“

След това попитах за последните дни на братовчед ми.

— Прекара по-голямата част от лятото в Антиохия, като събираше войска, за да… — Алигилд неловко замълча.

— За да я използува срещу мене — казах аз приветливо. — А защо не я използува? Защото провидението ме подкрепяше.

— Да, господарю. След това, през есента, след много съновидения и лоши поличби Констанций напусна Антиохия и се упъти на север. На три мили от града, в едно предградие…

— На име Ипокефалис — намеси се Теолайф, по-младият офицер, за да ни напомни, че и той също е пратеник и свидетел на тези събития, — около пладне видяхме на дясната страна на пътя един обезглавен труп, обърнат на запад.

Тръпки ме побиха. Надявам се да ми бъдат спестени мъките от такива предвещания, когато залезе звездата ми.

— От този миг нататък императорът не бе на себе си. Бързо се отправихме за Тарс, където го втресе.

— Но не можехме да спрем — поде Теолайф, внезапно обхванат от въодушевление. (Всички оставаме така поразени, когато виждаме да умират царе или да падат под ударите на злата съдба.) Бях с него. Яздех до него. Казах му: „Господарю, спри тук. Почакай. След няколко дни ще се чувствуваш добре.“ Но той само ме погледна с изцъклени очи; лицето му беше потъмняло от треската. Олюля се на седлото. Задържайки го да не падне, докоснах ръката му — беше гореща и суха. „Не“ — отвърна той. Езикът му също беше изсъхнал. Едва говореше. „Ще вървим, ще вървим, ще вървим.“ Три пъти изрече това. И ние продължихме.

Алигилд продължи разказа: