Юлиан

Говорихме, докато се съмна. Дагалайф се върна в лагера с пленения Луцилиан тъкмо когато слънцето, подобно на знамение, се показваше на хоризонта. Веднага се отправих към палатката си. Луцилиан лежеше на земята с вързани крака и ръце, омотан като кокошка, както го бяха измъкнали от леглото. Беше страшно изплашен. За миг погледнах към треперещия комит и си спомних, че когато го видях последния път, той бе тъмничар на брат ми.

Развързах ръцете и краката му и му помогнах да се изправи. Този приятелски жест донякъде го поуспокои. Той беше едър човек и си налагаше особена диета: години наред ядял само свинско виме; поне така разправяха.

— Радваме се, че можа така бързо да се отзовеш на поканата ни, комите. — Говорех му официално, но любезно.

— Само да знаех, цезарю… Августе… Щях сам да изляза да те посрещна…

— И щеше да ме убиеш като Гал?

— Такава беше заповедта, августе… Но сега можеш да разчиташ на мен в тази война. Винаги съм бил верен. Винаги съм те предпочитал пред императ… пред онзи в Антиохия.

— Приемаме уверенията ти във вярност, войските ти, поверения ти Сирмиум и префектурата Илирикум.

Той ахна, но веднага се подчини.

— Щом такава е волята на августа. Всичко това е на твое разположение.

— Благодаря, комите. — Бях в отлично настроение. Луцилиан е от онези хора, които не предвиждат събитията — това се виждаше и от факта, че не можа да предвиди пристигането ми, — а хората, които не мислят за бъдещето, обикновено приемат нещата, както са: никога не заговорничат.

— А сега се закълни — му рекох аз.

Той се закле и целуна пурпурната ми мантия, като изцапа лицето си с кал от Дунава.

— Ще запазиш чина си, комите, и ще служиш във войската ни.

Луцилиан се съвзе много бързо.

— Ако ми е позволено да кажа, господарю, крайно неблагоразумно е да дойдеш тук, в чужда територия с такава малка войска.

— Запази мъдрите си съвети за Констанций, комите. Подадох ти ръка не за да ми бъдеш съветник, а да не се плашиш така много. — Обърнах се към Мамертин: — Предай на войската, че потегляме за Сирмиум.

Сирмиум е голям град, много удобен за столица на империята, тъй като е разположен на границата между префектурата Илирикум и провинция Дакия, най-западната от префектурите на Изтока. Намирах се вече в територията, която открай време се считаше подвластна на империята на Изтока.

Предупредих офицерите си, че може да има схватки. Не очаквах града да се предаде без символична съпротива, въпреки че началникът на гарнизона яздеше до мен.

За голяма моя изненада при градските порти бяхме посрещнати от множество мъже, жени и деца, които носеха гирлянди от цветя, зелени вейки и много свещени предмети. Поздравяваха ме възторжено като август. Обърнах се към Луцилиан и му извиках през глъчката:

— Ти ли нареди това посрещане?

Той поклати глава. Беше прекалено глупав, за да лъже.

— Не, августе. Не зная кой ги е извикал…

— Мълвата! — рече Орибазий. — Знаят, че ще излезеш победител. Винаги е така.

Голям букет ме удари в лицето. Бутнах го настрани — очите ме засърбяха. Кървавочервен мак се закачи на брадата ми.

Мъже и жени целуваха мантията ми, краката ми, коня ми. Така ме приеха в столицата на Илирикум още преди да узрее гроздето. Това бе първият голям град, който завладявах — два пъти по-голям от Аргенторатум, Колония Агрипина и дори от Августа Тревирорум. Денят беше трети октомври 361 година.

Отидох направо в двореца и се залових за работа. Приех членовете на градския сенат. Успокоих страховете им. Както те, така и легионите в града ми се заклеха във вярност. Заповядах да се уредят игри — надбягвания с колесници за забавление на народа в продължение на цяла седмица; част от бремето, което победените стоварват върху победителя.

С голяма радост посрещнах Невита, който, верен на думата си, пристигна в Сирмиум след победоносен поход през Реция. Западът беше наш.

Свиках военен съвет, където обсъдихме следващия ход. Някои бяха на мнение да се отправим направо за Константинопол, на около двеста мили оттук. Дагалайф считаше, че щом като Констанций е в Антиохия, Константинопол ще падне без бой. Невита не беше сигурен в това. Той предполагаше, че Констанций е вече на път от Антиохия за столицата. Ако това беше така, ние едва ли можехме да се мерим с най-голямата войска на света. Съгласих се с мнението на Невита. Реших да останем да зимуваме, където сме.

Поверих на Невита охраната на прохода Сучи, една тясна клисура сред високите планини, които отделят Тракия от Илирикум. Който владее този проход, е защитен от нападение по суша. Изпратих два от легионите на Сирмиум в Аквилея, за да пазят това важно за нас пристанище. По-голямата част от легионите оттеглих на около петдесет мили, в Найзус40 (родното място на Константин), където прекарахме зимата.