Юлиан

Седях до Прохерезий, докато четяха посланието. На стареца явно му бе драго, но както той, така и аз бяхме предпазливи. Разбира се, на всички бе известно, че бях пристигнал съвсем наскоро от Юлиановия двор. Въпреки това твърдо заявих, че не зная нищо за неговите планове. Дори на няколко пъти публично възхвалих Констанций. В края на краищата напълно възможно беше Констанций да живее и до днес. Юлиан можеше да бъде победен, а аз да бъда екзекутиран за измяна. И аз като всички предпочитам да избягна ненужните страдания, които може да ми наложи един тиранин.

Бяхме твърде неспокойни, когато зачетоха посланието. (Ако нямаш препис, ще ти изпратя моя безплатно.) Естествено чувствувахме се поласкани, че Юлиан ни напомня за древната ни слава, и оценихме красноречието му въпреки неговата склонност да употребява изтъркани фрази, особено когато беше уморен или пишеше прекалено бързо. Рядко можеше да състави писмо, без да спомене за „Ксеркс, който предизвиква природата“ или да изкара на показ онзи проклет „дъб“, който очевидно никой съвременен писател не може да избегне.

След един добър увод Юлиан почваше да сипе обвинение след обвинение срещу Констанций. Изброяваше всичките му убийства. Споменаваше за безплодието на Констанций (като не знаеше, че съпругата му Фаустина бе бременна), нахвърляше се върху евнусите, особено върху Евсебий. След това даваше доста автобиографични сведения, общо взето точни, и завършваше с изявлението, че е предприел този поход, защото никой не можел да вярва на думата на Констанций, която била написана, заявяваше той (като пак използуваше изтъркана фраза), „на пепел“. В този миг атинските сенатори започнаха да кашлят и да търкат със сандалите си по пода, което винаги е знак на неодобрение.

Когато четенето свърши, не последваха никакви разисквания. Сенатът благоразумно мина на други въпроси. Никой нема смелостта да се държи, както се е държал в Римския сенат градският префект Тертул, който прекъснал четящия посланието и извикал: „Настояваме да отдадеш уважение на Констанций, който те издигна!“

След като заседанието бе закрито, Прохерезий и аз напуснахме залата заедно. Никой не обели дума. И тогава, както и днес, тайните доносници бяха навсякъде. Единствено знаехме, че Юлиан бе някъде в Мизия, че както изглеждаше, Западът бе негов и че Констанций бе потеглил срещу него с превъзхождаща го войска. Трудно бе да решиш как да се държиш. Узурпаторите винаги търсят приятелството на хора като нас и искат да участвуваме в това или онова тяхно начинание. Тъй като никой не знае бъдещето, много лесно може да направиш погрешен избор. Смъртта на Максим, стари приятелю, беше поучителна, нали?

Естествено така сме привикнали с тези внезапни промени в управлението, че вече се създадоха обичайни формули как да се отговаря на покани, които могат да се окажат пагубни или твърде изгодни. Най-напред човек си дава вид, че най-внимателно обмисля поканата; после изтъква, че е зает с лични работи; и накрая не предприема нищо. Именно така ние с тебе успяхме да преживеем до старини през толкова бурни години.

Съвсем ясно си спомням разходката с Прохерезий. Трябва да е било през втората седмица на ноември. Беше следобед, духаше пронизващ вятър, а облаците бяха черни и ниски. Прохерезий разсеяно ме хвана под ръка. Бързо се измъкнахме от тълпата, която се беше насъбрала пред сградата на сената. Не проговорихме, докато не стигнахме храма на Хефест.

— Ти го познаваш добре. Какво ще стане сега?

— Мисля, че ще победи.

— Как е възможно? Констанций държи войската. Народът го подкрепя. Народът едва ли е с твоя… с нашия млад ученик. Настроението на сената беше съвършено ясно.

— При все това, струва ми се, ще победи. — Говорех с тона на убеден човек, но в себе си не бях толкова уверен.

— Оракулите… — започна старецът, но се сепна. Не беше готов да разкрие мислите си пред мене. — Ела у дома — добави той.

Приех, защото нямах желание да се върна вкъщи при Хипия. Бракът ми никога не е бил щастлив, но по това време беше непоносим. Хипия още беснееше, загдето бях прекарал почти три години в Лутеция, въпреки че й бях пращал доста пари. Днес обаче, след петдесет години взаимна ненавист, ние напълно зависим един от друг. Навикът е по-силен от омразата.

Изненадах се да срещна Макрина в дома на Прохерезий. Откак се роди детето (тя навсякъде разправяше, че то е от мъжа й — търговеца), тя много не се показваше между хората. Беше малко напълняла, което я правеше по-привлекателна.

Макрина ни посрещна възторжено във вътрешния двор.

— Стана! Той спечели!

— Какво е станало? Кой е спечелил? — попита Прохерезий сприхаво.

— Юлиан е император!

Така узнахме вестта в Атина. Очевидно официалното известие до сената се беше забавило. Но Юлиан бе пратил писмо до Прохерезий и до мен, като смятал, че вече сме чули новината. Канеше и двама ни да отидем в Константинопол.

Макрина беше извън себе си от радост.

— Ще идем в двореца! Всички! Ще живеем в Константинопол! Край на Атина, край на мърлявите ви ученици…

— Край на мърлявия ти съпруг! — не можах да се сдържа аз. Тя веднага млъкна.