Читаем Юлиан полностью

— Той вече бълнуваше, когато стигнахме при изворите при Мопсукрене. Сложихме го на легло. През нощта се изпоти и на сутринта изглеждаше по-добре. Заповяда да тръгнем. Неохотно се подчинихме. Но когато войската вече беше готова да тръгне, императорът отново изпадна в унес. Констанций боледува три дни и тялото му беше толкова горещо, че беше мъчително да се докоснеш до него. И все пак на моменти умът му беше бистър. В един от тези мигове той направи завещанието си. Ето го.

Алигилд ми подаде запечатано писмо, което не отворих.

— Как беше накрая?

— Винаги беше гневен, когато се намираше в съзнание.

— На мен ли се гневеше?

— Не, господарю, на смъртта, защото го грабваше в разцвета на силите му, защото го откъсваше от младата му съпруга.

— Жестоко е наистина — казах аз сериозно. Може ли някой да бъде толкова безсърдечен, че да не почувствува абсолютно нищо при смъртта на един човек, макар и негов враг.

— След това, призори на 3 ноември, поиска да бъде причестен, като баща си. След церемонията се опита да седне. Опита се да заговори. Задави се и умря. Беше четиридесет и пет годишен — завърши Алигилд, сякаш произнасяше надгробно слово.

— И властвува двадесет и пет години — добавих аз в същия дух.

— Моли се, августе — обади се неочаквано Орибазий, — и ти да властвуваш толкова дълго.

За миг настъпи мълчание. Опитах се да си припомня как изглеждаше Констанций и не успях. Когато умре някой знаменит човек, като че ли си спомняш само бюстовете му, особено когато те са така многобройни. Спомням си бюстовете на императора, но не лицето на живия Констанций; дори не си спомням големите, тъмни очи, които в паметта ми са две безизразни заоблени плоскости, издялани в мрамора.

— Къде е управителят Евсебий?

— Все още в Мопсукрене. Дворът чака разпорежданията ти. — Сега Алигилд заговори неуверено: — Ти, августе, си законният наследник на престола. — Той посочи писмото, което държах в ръката си.

— В консисторията никой ли… не се възпротиви?

— Никой, господарю — отвърнаха двамата в един глас. Станах.

— Утре ще се върнете в Мопсукрене. Предайте на консисторията, че при първа възможност ще се срещна с тях в Константинопол. Погрижете се тялото на Констанций да бъде пренесено в Константинопол за подобаващо погребение. Към вдовицата му да се отнасят с уважението, което се дължи на нейното положение.

Двамата поздравиха и излязоха.

Тогава Орибазий и аз отворихме завещанието. За разлика от обикновената проза на императора то беше кратко и делово. Написано бе човешки, не юридически.

„Пред смъртта си законно въздигаме цезаря Юлиан (дори на смъртния си одър не е могъл да се сдържи да не ме ухапе) и го обличаме във властта на римския принципат. Той ще види, че вярно съм служил на държавата. Въпреки многобройните измени и страшните външни врагове при управлението ми държавата процъфтяваше и границите бяха защитени.“

Погледнах Орибазий с лукава усмивка:

— Какво ли биха казали за това в Амида?

Продължих четенето:

„Поверяваме на високоблагородния ни братовчед и наследник младата ни съпруга Фаустина. За нея сме се погрижили в отделно завещание. Последната ни молба е високоблагородният ни братовчед и наследник да уважи това завещание и го изпълни, както подобава на велик владетел, който може да покаже милост към слабите…“

Спрях за момент.

— Някога аз се опитах да произнеса същата реч пред него.

Орибазий ме погледна със странен поглед.

— Той те пощади — рече ми той.

— Да, за което е съжалявал.

Прочетох набързо останалата част от този документ. Следваха ред завети към подчинени и приятели. Един от съветите му особено ме порази: „Не мога да препоръчам на високоблагородния си братовчед и наследник по-добър съветник или по-верен служител от управителя Евсебий.“ Дори Орибазий се изсмя на тези думи. Накрая Констанций се обръщаше към мене: „Между цезаря Юлиан и мене имаше спорове, но, струва ми се, когато заеме мястото ми, той ще открие, че светът не е толкова голям, колкото му е изглеждал от мястото, което е заемал по-рано или от кое да е място извън този връх, където може да стои само един човек и единствен да носи отговорност за всички хора; където се вземат важни, често прибързани решения, за които понякога впоследствие се съжалява. Никой не може да ни разбере освен тези, които са в нашето положение. Високоблагородният ни братовчед и наследник ще узнае това, когато поеме скиптъра, който пада от ръцете ни. В смъртта си аз оставам негов вечен брат и оттам, където Бог намери за угодно да изпрати душата ми, ще наблюдавам делата му със съчувствие и надеждата, че когато почувствува колко необикновено е новото му положение — и колко жестока е самотата му, — ако не прости, поне ще разбере своя предшественик, който се стремеше само да запази мощта на империята, да осигури справедливото изпълнение на законите и почитането на истинския бог, от когото произтича животът ни и към когото всички се връщаме. Юлиане, моли се за мен.“

Перейти на страницу:

Похожие книги

100 великих интриг
100 великих интриг

Нередко политические интриги становятся главными двигателями истории. Заговоры, покушения, провокации, аресты, казни, бунты и военные перевороты – все эти события могут составлять только часть одной, хитро спланированной, интриги, начинавшейся с короткой записки, вовремя произнесенной фразы или многозначительного молчания во время важной беседы царствующих особ и закончившейся грандиозным сломом целой эпохи.Суд над Сократом, заговор Катилины, Цезарь и Клеопатра, интриги Мессалины, мрачная слава Старца Горы, заговор Пацци, Варфоломеевская ночь, убийство Валленштейна, таинственная смерть Людвига Баварского, загадки Нюрнбергского процесса… Об этом и многом другом рассказывает очередная книга серии.

Виктор Николаевич Еремин

Биографии и Мемуары / История / Энциклопедии / Образование и наука / Словари и Энциклопедии
1917 год. Распад
1917 год. Распад

Фундаментальный труд российского историка О. Р. Айрапетова об участии Российской империи в Первой мировой войне является попыткой объединить анализ внешней, военной, внутренней и экономической политики Российской империи в 1914–1917 годов (до Февральской революции 1917 г.) с учетом предвоенного периода, особенности которого предопределили развитие и формы внешне– и внутриполитических конфликтов в погибшей в 1917 году стране.В четвертом, заключительном томе "1917. Распад" повествуется о взаимосвязи военных и революционных событий в России начала XX века, анализируются результаты свержения монархии и прихода к власти большевиков, повлиявшие на исход и последствия войны.

Олег Рудольфович Айрапетов

Военная документалистика и аналитика / История / Военная документалистика / Образование и наука / Документальное