Юлиан

— Трябва да направя някои промени — започнах аз. — Нямаше нужда да гледам бележките си, които бяха пред мен. Най-напред се справих с неприятната задача. — Гомоарий, ти няма да бъдеш началник на кавалерията. Невита ще заеме твоето място. — Последва мълчание. Гомоарий не рече нищо. Всички знаеха съображенията ми. Въпреки че империята е грамадна, военните са малко семейство и знаят недостатъците и качествата си. — Йовине, назначавам те за квестор. Мамертине, ти ще бъдеш управител на хазната. Дагалайф става началник на стражата. — След това погледнах картата, разтворена на сгъваемата маса. — Събрани заедно, войските на Илирикум числено ни превъзхождат десет към едно. За щастие двете армии не са под общо командуване. Повечето от тази войска се състои от гарнизони, докато нашата войска е нападателна войска, приучена да се движи бързо. Кой е най-добрият начин за действие? — Замълчах за миг. Приеха въпроса ми като реторичен, какъвто и беше всъщност. — Когато се колебаеш, подражавай на Александър. Когато противникът числено е бил значително по-силен от него, той разпръсвал войските си, за да създаде впечатление, че има много повече войска, отколкото имал в действителност. Затова възнамерявам да разделя войската на три. Ще изглежда, че нападаме от три страни. Йовине, ти ще вземеш прекия път за Италия. — Посочих картата. — Както виждаш, начертал съм ти главните пътища. Разпръсни войската по тях. Искам всеки да те види. Невита, ти поеми направо на изток, към Реция. Аз ще взема остатъка от войската и ще се отправя на север през Черна гора38 към Дунава. Оттам ще тръгна на изток и на юг и после по реката Дунав право към Сирмиум39. Който държи Сирмиум, владее Илирикум и подстъпите за Константинопол. — Обърнах се към Невита: — Двамата ще се срещнем в Сирмиум не по-късно от октомври.

Никой не възрази срещу плана ми. Впрочем за тези, които са с впечатлението, че никой военачалник не смее да противоречи на божествения император, ще отбележа, че това съвсем не е така, когато сме в поход. Въпреки че императорът има последната дума, всеки военачалник може да спори с него колкото си иска, докато бойният план не бъде приведен в действие. Лично аз поощрявам разискванията. Доста често те се израждат в празни препирни, но понякога планът ти стратегически се подобрява. Този път обаче разисквахме малко — единствените спорове бяха за това, кои легиони да получи всеки военачалник. На следния ден войската бе поделена и завладяването на Запада започна.

Черната гора е странно и зловещо място. Като навлязох в нея, почнах да разбирам германците по-добре. Тя е обитавана от духове, зли демони дебнат в мрачината й… и каква мрачина! Дори по пладне гората е така тъмна, че човек се чувствува удавен сред дълбоко, зелено, шепнещо море. Преминавахме по тихите пътеки в редици по двама и легионите се виеха бавно като някаква морска змия по дъното на океана. За щастие имахме добри водачи, които познаваха всяка извивка на горските пътеки; не разбирам как се оправяха, понеже в зеления лабиринт няма никакви знаци. Дни наред не видяхме слънцето; накрая се отчаях, че вече изобщо няма да видя моя бог.

Към средата на август бяхме сред дивата, но красива долина на Дунава. Реката не е така внушителна като Рейн, но е много по-безопасна за плаване. Затова реших да продължа по вода.

Спряхме при едно село на южния бряг и заповядах да построят лодки. Докато това се изпълни, приемах вождовете на местните племена, които ни уверяваха във верноподаническите си чувства. Те бяха смаяни да видят римски император (макар и не съвсем законен) толкова далеч на север. След като разбраха, че никой няма да ги закача, започнаха да ни помагат и предложиха да ми служат като водачи по реката. Те са стройни, със светла кожа и малко стеснителни.

Междувременно пристигнаха пратеници от Йовин с добри известия. Медиоланум паднал. Сапор стигнал до Тигър. Констанций се оттеглил в Едеса, където се затворил и не искал да приеме сражението. Забавно ми беше да науча, че той назначил Флоренций за преториански префект на Илирикум. Явно съдбата преследваше горкия Флоренций: прогоних го от Галия и скоро щях да го пропъдя от Илирикум. Предполагам, че от всичките ми врагове той ме мрази най-много. Наистина има най-голямо основание.

Плавахме по реката Дунав между брегове със златисти узрели жита. Не спряхме в никой от градовете или крепостите, които ставаха все по-многобройни, колкото слизахме по на юг — нямахме време за губене. Тези градове щяха да преминат на моя страна от само себе си, ако завладеех Сирмиум; спирах ли се да обсаждам всеки поотделно, нямаше да има край на сраженията.

Повечето от местните племена бяха добре разположени към нас, но, от друга страна, вярно е, че към никое от тях не бе приложено насилие.

Една нощ, рано през октомври, тъкмо когато изгряваше нащърбената луна, стигнахме до Монастериум, на около деветнадесет мили северно от Сирмиум. Това е малък градец и в него нямаше войска. Въпреки късния час наредих на войниците си да слязат на брега. Построихме си лагер до самата река.