Истински пари

— Не, тунелът се срути, преди да успеем да стигнем толкова дълбоко. Казах ти, бяха на половин миля дълбочина под милиони тонове пясък и кал. Вероятно някога в планините е имало естествен леден бент, който се е разкъсал и половината континент се е оказал под вода. В историите за Ъм се казва, че е бил разрушен от потоп, така че това пасва. Големите от Ъм са били отнесени заедно с отломките и са заседнали около варовиковите скали до морето.

— Как ги открихте чак там долу? То си е… ами, насред нищото!

— Както обикновено. Един от нашите големи чул един от тях да пее. Представи си само. Стояли са си заровени там шестдесет хиляди години…

Сред смазващата прегръдка и вечната нощ на земните недра… един голем пееше. Песента му беше без думи, защото беше по-стара от думите. Песента се беше появила преди да съществуват езици. Това беше зовът на обикновената глина и той можеше да се разнесе по целия континент. Промъкваше се по разломите в скалите и караше кристалите в невъобразими подземни пещери да пеят в съзвучие с него, следваше подземни реки, които никога не излизаха под открито небе…

… и накрая се беше измъкнал над земята и беше пропълзял нагоре по краката на един голем от Съюза, който теглеше вагонетка с въглища по единствения път в онзи регион. Когато този голем се върна в Анкх-Морпорк, той съобщи на Съюза, понеже Съюзът се занимаваше тъкмо с това — откриваше големи.

Градове, кралства и държави се появяваха и изчезваха, но големите, които жреците бяха изпекли от глина и после бяха вложили в телата им свещения огън, надживяваха всичко. Когато вече нямаше кой да им заповядва да носят вода или да цепят дърва, понеже например земята внезапно се беше превърнала в морско дъно или понеже градът беше неудачно затрупан под метри вулканична пепел, големите оставаха по местата си и кротко чакаха да се появи някой друг, който да им даде заповеди. Все пак, те бяха нечия собственост. Подчиняваха се на инструкциите записани на малките свитъци в главите им. Рано или късно камъкът еродираше. Рано или късно щяха да изникнат нови градове. Все някой ден щяха да получат нови заповеди.

Големите не осъзнаваха свободата. Те знаеха, че са произведения. Някои от тях все още носеха по глината си отпечатъци от пръстите на отдавна мъртви жреци. Те бях произведени, за да бъдат притежавани.

В Анкх-Морпорк винаги беше имало големи, макар и малобройни. Изпълняваха поръчки, вършеха най-неблагодарната работа, помпеха вода дълбоко под земята, нечути и невидяни, далеч от хорските очи и умове. А след това, един ден на някого му хрумна да освободи голем, като вложи в главата му разписка за парите, които е платил за него, и му обясни, че той вече сам се притежава.

Един голем не може да се почувства свободен по заповед, по силата на спечелена война или по нечие случайно хрумване. Единственият начин да бъдат свободни за тях е да получат пълна собственост върху себе си. Само който е бил нечие притежание може да осъзнае пълния смисъл на свободата в цялото й страховито величие.

Дорфл, първият освободен голем, си беше съставил план. Той беше работил здраво, без почивка, която за него не означаваше нищо, и беше купил още един голем. Двамата заедно работиха здраво и купиха трети голем… и така докато се стигна до формирането на Съюза на големите, който купуваше големи, откриваше големи, забравени някъде под земята или в океанските дълбини и помагаше на големи да откупят сами себе си.

В разрастващият се град големите струваха, колкото теглото си в злато. Те работеха за смешно ниски надници, но пък ги печелеха денонощно. И трудът им пак излизаше на сметка — по-силни от тролове, по-надеждни от биволи, по-неуморими и интелигенти и от тролове, и от биволи, големите можеха да задвижват всяка машина в една работилница.

Не че това ги правеше особено симпатични в хорските очи. Хората винаги си намираха причина да не ги харесват. Големите не пиеха, не се хранеха, не залагаха, не псуваха и не се усмихваха. Те работеха. Ако в града избухнеше пожар, те бързо се струпваха, потушаваха го, и после се връщаха към обичайната си работа. Никой не разбираше защо създания, чийто живот е започнал в пламъци, толкова ревностно се борят с огъня, но дори и това им печелеше само неловка неприязън. Човек не можеше да чувства благодарност към едно застинало лице и чифт горящи очи.

— И колко има там долу в момента?

— Казах ти, четири.

Влаго почувства облекчение.

— Това е чудесно. Браво на вас. Какво ще кажеш да го отпразнуваме довечера с подобаващо угощение? По възможност с храна, приготвена от някоя по-популярна част на животинската анатомия? А после, кой знае…

— Възможно е да изникнат усложнения — каза Прелест Дивна колебливо.

— Сериозно? Да не повярва човек.