Истински пари

— Малко бренди ще ви се отрази добре, струва ми се — отбеляза Козмо. — И освен това съм съгласен с вас — думите ви са чисто злато, но какво смятате, че трябва да се направи в такъв случай?

Непреклон се поколеба. Той не харесваше семейство Охол. Те се бяха вкопчили в банката като паразити, но поне не се опиваха да променят правилата и умееха да ценят златото. И не бяха несериозни.

Определението на Чистонрав Непреклон за „несериозно“ можеше да се стори на някого доста обширно. Смехът, разбира се, беше несериозен. Театрите, поезията, музиката бяха несериозни. Дрехите с цвят различен от сиво, черно или поне естествения цвят на вълната, бяха несериозни. Изображенията на несъществуващи обекти бяха несериозни (изображенията на съществуващи обекти бяха ненужни). Битието, само по себе си, беше несериозно и човек можеше да преодолее този недостатък, само ако се посвети на идеята с цялото си същество.

Мисионерите, проповядващи най-стриктните религии, биха открили у Чистонрав Непреклон най-ревностен последовател, стига разбира се, религиите да не бяха толкова несериозни.

Числата не бяха несериозни. Числата осигуряваха порядък. Златото също не беше несериозно. Семейство Охол вярваше в сметките и в златото. Г-н Мустак се отнасяше с числата сякаш бяха играчки и твърдеше, че златото е просто малко по-лъскаво олово. Това беше повече от несериозно, това беше неподобаващо поведение — напаст, която Непреклон се беше борил да изтръгне през целия си живот.

Трябваше да се отърват от него. Години наред Непреклон беше потискал естествените си недостатъци, за да си пробие път нагоре в банковата йерархия и не можеше да приеме, че всичките му усилия са били, за да види как тази… личност прави банката за смях! Не!

— Онзи човек отново се появи днес — каза той. — Беше много странен. Изглежда познаваше г-н Мустак, но го нарече Албърт Блещук. Говореше му сякаш двамата са стари познати и мисля, че на г-н Мустак това не му хареса. Името му е Гепи или поне г-н Мустак така го нарече. Носеше стари, съвсем износени дрехи. Представи се за проповедник, но на мен не ми заприлича на свят човек.

— И затова ли ти се стори странен?

— Не, г-н Козмо…

— Наричайте ме просто Козмо, Чистолюб. Няма нужда от такива формалности.

— Ъъ… да — отвърна Чистонрав Непреклон. — Та както казвах, друго ми се стори странно. Зъбите му — бяха изкуствени, мърдаха се из устата му и тракаха докато говореше. Звучеше сякаш постоянно примлясква.

— А, от стария тип ченета с пружини — коментира Козмо. — Много добре. И Мустак се е подразнил от срещата?

— О, да. И освен това г-н Мустака каза, че не го познава, но го нарече по име. Много странно.

Козмо се усмихна.

— Да, странно наистина. И след това мъжът си тръгна?

— Да, съ… госп… Козмо — отвърна Непреклон. — А аз дойдох тук.

— Добре сте направил, Чистомир! Ако този мъж се появи отново, опитайте да го проследите и да научите къде е отседнал.

— Стига да мога, съ… госп… Козмо.

— Отлично! — Козмо подаде ръка на Непреклон и му помогна да се изправи, съпроводи го до вратата, отвори я и го пусна да излезе в една непрекъсната, елегантна, почти балетна последователност.

— Бързайте обратно, г-н Непреклон, банката се нуждае от вас! — каза той и затвори вратата. — Странно създание, не мислиш ли Дръмнот?

Ще ми се да спре да ми бърка името, помисли си Ейдотук. Да не се мисли за Ветинари? Как наричаха онези рибки, дето плуват около акулите и се надяват, че няма да бъдат изядени, понеже са полезни? И аз съм като тях — прекарвам си времето около истинска акула, защото ако се отдалеча, ще е много по-опасно.

— Как Ветинари би открил мъж наскоро пристигнал в града, с износени дрехи и зле пасващи ченета, Дръмнот? — попита Козмо.

Петдесет долара на месец и безплатна храна и жилище, напомни си Ейдотук и изтика от ума си краткия морски кошмар. Не го забравяй. И само след няколко дни ще си свободен.

— Той често ползва услугите на Гилдията на просяците, сър — отвърна Ейдотук.

— Ама разбира се. Погрижи се.

— Ще има разходи, сър.

— Да, Дръмнот, известно ми е. Винаги има разходи. А другият въпрос?

— Скоро, сър, много скоро. Такава задача не може да се повери на Боровинка, сър. Ще се наложи да подкупя хора на най-високо ниво.

Ейдотук се прокашля.

— Мълчанието е скъпо удоволствие, сър…

Влаго и Прелест Дивна вървяха към университета без да отронват дума. Но какво толкова — важното беше, че нямаше щети и никой не беше убит.

След малко, сякаш беше достигнала важно заключение след задълбочен размисъл, Прелест Дивна проговори.

— Известно време работих в банка, както знаеш. Но почти не се случваше някой да мята ножове по нас.

— Съжалявам, забравих да те предупредя. Пък и нали те избутах настрани навреме.

— Трябва да призная, че главата ми още се върти, след като така решително ме метна на пода.

— Виж, наистина много съжалявам. Еймсбъри също! А сега ще ми кажеш ли за какво е всичко това? Каза че сте намерили четири голема, нали така? Доведохте ли ги обратно с вас?