Истински пари

— Виж, на последното място, където копахме, намерихме четири голема — обясни тя.

— Това е добре… нали? — предположи Влаго.

— Да, и знаеш ли колко дълбоко бяха?

— Не бих могъл да предположа.

— Опитай.

— Не знам — Влаго беше изненадан, че внезапно трябва да играе на „Познай колко дълбоко съм заровен?“. — Двеста стъпки? Това е повече от…

— Половин миля под земята.

— Невъзможно! Това е по-дълбоко от слоевете въглища.

— По-тихо, ако обичаш. Виж, има ли къде да поговорим?

— Какво ще кажеш за Кралската банка на Анкх-Морпорк? Там имат частна трапезария.

— И ще ни пуснат в нея?

— О, да, с председателя сме си много близки.

— Така ли?

— Точно така — потвърди Влаго. — Тъкмо тази сутрин ме събуди с целувки!

Прелест Дивна спря и се завъртя към него.

— Нима? — каза тя. — Ами тогава, явно съм си дошла тъкмо навреме.

Глава 7

Удоволствието от обрезките — Г-н Непреклон обядва навън — Тъмните изящни изкуства — Актьори любители, как да се избягват неловки ситуации, свързани с тях — Съдбовната писалка! — Професор Угоен се настанява удобно — „Страстта има много лица“ — Банков герой! — Чашата на Гепи прелива

Слънчевите лъчи проникваха през прозореца на банковата трапезария и осветяваха сцена на пълно блаженство.

— Трябва да продаваш билети — каза Прелест Дивна, замечтано подпряла брадичка на дланите си. — Или да го патентоваш като Представлението, което лекува депресия.

— Да, няма как да останеше в лошо настроение докато го гледаш — съгласи се Влаго.

— Мисля, че се дължи на ентусиазма, с който се опитва да си обърне устата наопаки — продължи Прелест Дивна.

Г-н Каприз шумно преглътна последното парче дъвчащ карамел. След това обърна купата на главата си, в случай че е останало още някое парченце. Никога нищо не откриваше, но Г-н Каприз не беше куче, което ще се предаде пред законите на логиката.

— Значи така… — зае се да обобщи Прелест Дивна. — Някаква побъркана старица — добре, изключително проницателна побъркана старица — е умряла и ти е завещала кучето си, което пък носи тази банка, закачена за каишката си; ти разправяш на всички, че златото не струва дори колкото торба картофи, а освен това си измъкнал осъден престъпник от затвора, при това от сектора на Смъртниците, и в момента той е в мазето, където ти рисува „банкноти“; вбесил си най-проклетото семейство в града, но хората се редят на опашка да си влагат парите в банката, понеже ти ги разсмиваш… пропуснах ли нещо?

— Мисля, че секретарката ми, ъъ, ми прави мили очи. Така де, наричам я секретарка, но тя в общи линии се самоназначи.

Някои годеници биха избухнали в сълзи и биха се развикали при тези думи. Прелест Дивна избухна в смях.

— Тя е голем — довърши Влаго.

Смехът секна.

— Това не е възможно. Те не изпитват такива емоции. Както и да е, защо някой голем би решил, че е женски? Не се е случвало досега.

— Да, убеден съм, че еманципацията не е особено разпространена сред големите. Но, докато сме на темата, защо голем би решил че е от мъжки пол? А тя ми пърха с мигли… или поне мисля, че това се опитва да прави. Касиерките в пощата са виновни за всичко. Виж, не се шегувам. Проблемът е, че същото се отнася и за нея.

— Ще си поговоря с него… или, щом казваш, с нея.

— Добре. Има още нещо — появи се един човек…

Еймсбъри подаде глава през вратата. Той беше влюбен.

— Дали госпожицата ще желае още малко задушени обрезки? — попита той, като извиваше вежди, сякаш да им внуши, че малцина имат удоволствието да споделят тайната на добрите задушени обрезки.10

— Останали са още? — попита Прелест Дивна и погледна надолу към чинията си. Дори Г-н Каприз не би могъл да я оближе по-добре, а тя вече я беше облизала два пъти.

— Имаш ли идея какво изобщо представляват? — попита Влаго, който отново се беше задоволил с омлет, приготвен от Пеги.

— А ти?

— Не!

— Нито пък аз. Но баба ми ги готвеше редовно и с тях са свързани някои от най-щастливите ми детски спомени, така че не ми ги разваляй, моля. — Прелест Дивна се усмихна на очарования готвач. — Благодаря, Еймсбъри, може би още съвсем мъничко. И дали може само да отбележа, че вкусът ще бъде отлично допълнен, ако добавите само една идея чес…

— Вие не се храните, г-н Непреклон — каза Козмо. — Защо не си вземете от фазана?

Главният касиер се огледа нервно. Не се чувстваше комфортно в тази разточителна къща, натъпкана с предмети на изкуството и прислужници.

— Аз… аз искам да е съвсем ясно, че моята лоялност към банката е…

— … извън всяко съмнение, г-н Непреклон, разбира се — Козмо побутна един сребърен поднос към него. — Моля, хапнете нещо, след като сте си направил труда да дойдете до тук.

— Но вие самият почти не се храните, г-н Козмо. Само хляб и вода!

— Намирам, че такава диета ми помага да мисля. Така, какво все пак искахте да ми…

— Те всички го харесват, г-н Козмо! Той просто говори на хората и те го харесват! И наистина е решил да премахне златото. Помислете само, сър! Къде тогава ще намерим реална стойност? Той казва, че градът бил най-важен, но това означава да бъдем оставени на милостта на политиците! Мисля, че нещо ни баламосва!