Истински пари

Търбух изсумтя. Определено не беше щастлив. Наведе се, отключи халките на оковите и се изправи, като сложи ръка на рамото на затворника. С другата си ръка протегна напред клипборд.

— Подпиши! — изкомандва той. Влаго подписа.

И тук дойде ред на магическата част. Това беше причината бумагите да са толкова важни в хлъзгавия свят на тъмничари, полицаи и служители на реда, защото най-важният от всички въпроси във всеки едни момент беше habeas corpus: кой държи юздите? Кой е отговорен за това тяло? Влаго беше минавал през тази процедура преди в качеството си на прехвърляно тяло и беше наясно какво се очаква от него. Всяка крачка на затворника се отбелязва на хартия. И ако затворникът бъде открит, да речем, с липсваща глава, тогава последният човек, който се е подписал че отговаря за него докато шапката му все още не е почивала директно върху врата, се оказва изправен пред някои доста щекотливи въпроси.

Търбух бутна Дженкинс напред и произнесе вечните думи:

— На вас, сър! — излая той. — Ха Бяс Скоропус!

Влаго върна клипборда и сложи другата си ръка на другото рамо на затворника.

— От вас, сър! — отвърна той. — Приемам го аз тоз бяс, тъй ами!

Търбух изръмжа и си махна ръката. Процедурата беше приключена, законът беше спазен, честта беше удовлетворена и Бухльо Дженкинс…

… вдигна тъжен поглед към Влаго, срита го здраво в слабините и хукна по-улицата като див заек.

Докато Влаго се беше превил одве, всичко което успяваше да долови извън своя свят, изпълнен с болка, беше гръмогласният смях на Търбух, който крещеше:

— Вие си я гонете тая птичка, милорд. Вие го приехте този бяс! На ви сега!

Влаго беше успял да си възстанови нормалната походка, докато стигне до малката стая, която беше наел при Джак „Да-пукна-ако-знам“. Навлече златния костюм, изсуши бронята, натика я в торбата, изскочи навън и забърза обратно към банката.

Щеше да е по-трудно да влезе вътре, отколкото да се измъкне. Пазачите се сменяха по същото време, когато персоналът си тръгваше. Така сред разотиващата се навалица, Влаго беше успял да се измъкне незабелязано, облечен в сивия си раздърпан костюм, който носеше, когато желаеше да се превърне в най-забравимия човек на света. Всичко беше въпрос на възприятия и нагласи. Нощните пазачи застъпваха на смяна едва когато всички си бяха тръгнали. Ето защо според тях, нямаше проблем хората да излизат от банката. Ако пък съществуваше проблем, той не ги касаеше.

Пазачът, който най-после се появи, да провери кой се мъчи да отключи входната врата, се опита да се заяде с него, но след малко се появи негов колега, очевидно надарен с известна интелигентност, и отбеляза, че председателят може да си влиза в банката, когато си поиска. Тъй де, нали той е шефът в крайна сметка? Не четеш ли вестници? Виж му златния костюм! Пък и, ето на, има си ключ! И какво като носи голяма издута торба? Нали я носи на влизане. Ако искаше да излезе с голяма натъпкана торба, това щеше да е друго нещо, хохо, ще ме прощавате за шегичката, сър…

Изумително беше какво може да постигне човек, ако само се осмели да опита, мислеше си Влаго, докато пожелаваше лека нощ на мъжете. Например, той не беше успял да си отключи, макар толкова старателно да се беше опитвал, защото ключът му беше предназначен за входната врата на пощата. Все още не му бяха дали собствен ключ за банката.

Дори връщането на бронята се оказа лесна работа. Пазачите още не бяха приключили обиколките си, а сградата беше огромна и не много добре осветена. Съблекалнята оставаше съвсем празна часове наред.

В новия му апартамент една лампа все още светеше. Г-н Каприз похъркваше, изпънат по гръб в своя поднос. Вратата на спалнята беше осветена от нощен светилник. Всъщност светилниците бяха два и представляваха червените тлеещи очи на Гладис.

— Искате Ли Да Ви Направя Сандвич, Г-н Мустак?

— Не, Гладис, благодаря.

— Няма Никак Да Ме Затрудни. В Хладилното Помещение Има Бъбреци.

— Благодаря ти, Гладис, но наистина не е нужно. Не съм гладен — увери я Влаго и внимателно затвори вратата си.

Той се просна на леглото. Тук цареше пълна тишина. Той беше свикнал да спи в пощата, където до спалнята му постоянно долиташе шумът от двора долу. Но не тишината му пречеше да заспи сега. Той се загледа в тавана и си помисли: идиот, идиот, идиот! След няколко часа надзирателите ще се сменят в Мрънкалника. Отначало никой няма да се притесни особено. Поне докато палачът не се появи, готов за работа без да има върху кого да работи. Тогава щеше да последва кратък, нервен интервал, докато хората се опитват да решат кого точно да изпратят в двореца, да провери има ли някакъв шанс да им позволят да си обесят затворника тази сутрин, моля.

А затворникът вероятно вече беше на мили от града. В такава влажна нощ дори върколак не би могъл да го проследи. Никой нямаше да може да свърже това бягство с Влаго, но той отлично си представяше как командир Ваймс будува в два сутринта, блъска си главата и се опитва да проумее случилото се по своя си дебелоглав маниер.