Истински пари

Или, както в случая, да си готов да повдигнеш тежкото чукче на вратата с две ръце и да го стовариш два пъти, отчетливо върху плочката. Той почака малко докато, с известно заяждане, във вратата се отвори едно прозорче.

— Какво? — разнесе се раздразнен глас откъм засенчено лице.

— Прехвърляне на затворник. Дженкинс.

— Какво? Насред проклетата нощ?

— Нося подписан формуляр 37 — настоя Влаго с тъпо упорство.

Малкото прозорче се затвори с трясък. Той отново остана да чака в дъжда. Този път минаха три минути преди да му отворят.

— Какво? — попита друг глас, пропит със съмнения.

А, чудесно. Това беше Търбух. Това искрено зарадва Влаго. Неговите действия тази нощ щяха да създадат сериозни неприятности на някой надзирател, а сред тях имаше доста свестни хора, особено в отделението на смъртниците. Обаче Търбух беше типичният старомоден надзирател, майстор на дребните издевателства, който се възползва от всяка възможност да вгорчи живота на затворниците. Той не просто ще се изхрачи в купата ви с мазна каша, но дори няма да му хрумне да го направи така, че да не го видите. Обичаше да тормози дребните и слабите. Освен всичко друго, Търбух мразеше стражниците и чувството беше напълно взаимно. Това беше добре. Този факт можеше да бъде много полезен.

— Дошъл съм за един затворник — оплака се Влаго. — И вися тука в дъжда вече пет минути!

— И точно там ще си останеш, момче, точно там, докато аз реша. Дай да видя документа!

— Тука пише Дженкинс, Бухльо — каза Влаго.

— Дай да го видя, де!

— Казаха ми да го държа, докат’ не ми предадете затворника — отвърна Влаго, самият образец на стражник, който тъпо и неотклонно следва заповеди.

— А, имаме си работа с адвокатче значи. Добре, Ейб, пусни наш’то начетено приятелче да влезе.

Капакът на прозорчето се плъзна обратно и след известно потракване в голямата порта се отвори малка вратичка. Влаго пристъпи вътре. В рамките на заграждението дъждът плющеше също тъй силно.

— Абе, аз виждал ли съм те преди? — попита Търбух, наклонил глава.

— Нов съм, почнах миналата седмица — отвърна Влаго.

Зад него отново заключиха вратата. Затръшването на резетата отекна в главата му.

— И що тъй си сам? — продължи да настоява Търбух.

— Де да зная, сър. Трябва да питате мама и тате.

— Я не ми се прави на умник! Трябва да сте двама за преместване на затворник!

Влаго уморено сви подгизнали рамене с израз на пълна незаинтересованост.

— Тъй ли? Ами то аз де да знам? Казаха ми, че тоя тип бил нищо и никаква шушумига и идеално съм щял да се справя сам. Проверете, ако искате. Знам само, че в Двореца искат да го видят веднага.

Дворецът. Тази дума промени блясъка в дребните злобни очета на надзирателя. Никой с всичкия си няма да тръгне да разсъждава върху заповеди, получени от Двореца. А и в подобно противно време изглеждаше съвсем логично старшите да изпратят някой новак да свърши такава неблагодарна работа. Във всеки случай, такава беше логиката на Търбух — той самият би постъпил по същия начин.

Той протегна ръка и изкомандва.

— Заповед за прехвърляне!

Влаго подаде листа. Мъжът мърдаше устни докато четеше и явно много се надяваше да открие нещо нередно. Можеше да си се взира цяла нощ, заповедта беше изрядна. Влаго беше свил цяла пачка формуляри, докато г-н Масур беше приготвял кафе.

— Тоя трябва да увисне утре сутрин — каза Търбух, вдигнал заповедта до фенера. — За какво им е изтрябвал по туй време?

— Де да знам — каза Влаго. — Дали може малко да побързате, че почивката ми почва след десет минути.

Надзирателят се наведе напред.

— Ей само заради това, сега ще чакаш докато направя проверка. Само един придружител, моля ви се! Трябва да си отварям очите, нъл тъй?

Тааакааа, отбеляза наум Влаго. Всичко върви по план. Сега десет минути спокойно ще си пийва чай, ей така, да ми даде да се разбера, пет минути ще му стигнат да разбере, че семафорът не работи, около секунда, за да реши, че ще е проклет, ако в такова време тръгне да проверява защо не работи и още секунда да премисли нещата: документът беше наред, той беше проверил водния знак, пък той беше най-важен… Значи общо към двадесет минути.

Разбира се, Влаго знаеше, че може и да греши. Всичко можеше да се обърка. Може би точно в момента Търбух събираше няколко свои приятелчета или пък беше изпратил някой да изтича през задния вход и да намери истински полицай. Бъдещето беше съвсем мъгливо. Всеки момент можеше да го спипат.

За какво повече може да си мечтае човек!

Търбух се забави двадесет и две минути. Чуха се бавни приближаващи стъпки и Дженкинс се появи, пристъпващ ситно пот тежестта на оковите, а Търбух току го сръгваше с палката си. Нямаше никакъв начин човечецът да върви по-бързо, но това не беше достатъчно да му спести сръгването.

— Мисля, че оковите няма да са нужни — каза Влаго веднага.

— То аз няма и да ти ги дам — каза надзирателя. — По причина на туй, че вий, мизерници, никогаш не ги връщате!

— Става — съгласи се Влаго. — Ама хайде вече да действаме, че тука е адски студ.