Той направи пауза, за да остави Непреклон да осмисли думите му. Все пак касиерът беше разумен. Нямаше нужда да го притиска, когато и едно кимване щеше да свърши същата работа.
— Може би ще измислите някакъв начин да го отстраните без много шум и кръвопролитие? Трябва да може да се направи все нещо — настоя Козмо. — Никой не се пръква от нищото, но ето че за неговото минало се знае дори по-малко, отколкото за вашето, да речем.
Още един малък намек. Окото на Непреклон потрепна.
— Но Г-н Каприз ще си остане председател — измънка той, докато дъждът продължаваше да бие по стъклото.
— О, да. Но съм сигурен, че новият му собственик ще съумее да интерпретира неговото джафкане като желание да се води далеч по-традиционна политика на управление.
— Разбирам.
— А сега е време да тръгвам — Козмо се изправи. — Сигурен съм, че сте много…
Той огледа голата стая, която не съдържаше никакъв признак на реално човешко присъствие — нито снимки, нито книги, нито обичайните ежедневни дреболии — и заключи:
— … зает?
— Скоро ще си лягам — осведоми го г-н Непреклон.
— Кажете, г-н Непреклон, колко ви плащаме? — попита Козмо като оглеждаше гардероба.
— Четиридесет и един долара на месец, сър — отговори Непреклон.
— Но пък позицията ви е гарантирана, нали така.
— Досега и аз така мислех, сър.
— Просто се чудех, защо сте решил да живеете така?
— Харесва ми еднообразието, сър. То не изисква нищо от мен.
— Е, аз да тръгвам — каза Козмо, малко по-припряно, отколкото бе учтиво. — Сигурен съм, че ще съумеете да ни помогнете, г-н Непреклон. Винаги сте ни бил толкова полезен. Би било срамота, ако този път се провалите.
Непреклон беше забил поглед в пода и се тресеше.
— Говоря от името на всички, като ви казвам, че ние ви считаме част от семейството — продължи Козмо. После обмисли последното изречение в светлината на обичайните топли отношения между членовете на семейство Охол и допълни: — Но в положителен смисъл.
Глава 6
На покрива на Мрънкалника, най-старият затвор в града, Влаго беше повече от влажен. Беше достигнал такава степен на подгизване, че би трябвало да приближава сухотата откъм другия край.
Внимателно той смъкна и последната горяща лампа от малката семафорна кула, поставена на равния покрив, и плисна маслото й в нощния мрак. Лампите бездруго се бяха оказали само на половина пълни. Цяло чудо беше, че някой изобщо си е направил труда да ги пали в подобна нощ.
Той се върна опипом до ръба на покрива, където беше закачена куката му. Дръпна я и я прекара около масивния зъбер, а после почна да я спуска надолу, като отпускаше въжето докато куката достигна земята, невидима под него. След като въжето се оказа преметнато през големия каменен блок, а двата му края опираха в земята, Влаго внимателно се спусна, уловил двата ката въже. Когато стигна долу, дръпна въжето след себе си. Натика куката и въжето между някакви камънаци в една странична уличка. Най-вероятно някой щеше да ги задигне до около час.
Дотук добре. А сега, останалото…
Бронята, която беше отмъкнал от съблекалнята на стражниците в банката, му пасваше като ръкавица. Той обаче щеше да е много по-щастлив, ако му беше паснала като нагръдник и шлем. Всъщност бронята едва ли изглеждаше по-добре и когато я носеше собственикът й, който в момента напето обхождаше коридорите, облечен в отличителната, лъскава, но напълно безполезна броня на банката. Беше всеизвестно, че подходът на стражата към униформите е „един-размер-не-пасва-почти-на-никого“, а също и че командир Ваймс одобрява само онази броня, която изглежда сякаш са я тъпкали тролове. Той обичаше от пръв поглед да е ясно, че бронята е била ползвана по предназначение. Влаго поспря за момент, да си поеме дъх, а после заобиколи до голямата черна врата и дръпна звънеца. Разнесе се тракане и дрънчене. Нямаше да му отворят веднага. Не и в такава нощ.
Чувстваше се незащитен и открит като гол охлюв. Надяваше се, че е успял да обмисли ситуацията от всеки ъгъл, но ъглите бяха — как им викаха, той беше посещавал някаква лекция по въпроса… а, да. Ъглите бяха съставни. Всеки ъгъл беше пълен с по-дребни ъгли. Нямаше как да ги покриеш всички. Например стражникът в банката можеше да бъде повикан внезапно на редовната си служба и да открие, че бронята му липсва или някой можеше да е видял Влаго да я взема; можеше да са преместили Дженкинс на друго място… Да става каквото ще. Когато времето те притиска, не ти остава нищо друго освен да завъртиш колелото и да се приготвиш да си плюеш на петите, ако се наложи.