Истински пари

Нещо подобно на работилница беше разположено срещу далечната стена на подземието около огромна древна камина. Един Игор се беше превел над синьо-бял пламък и внимателно огъваше парче стъклена тръба. Зад него някаква зеленикава течност кипеше и се пенеше в гигантски бутилки. Игорите изглежда имат естествено предразположение към мълниите.

Човек винаги може да разпознае един Игор. Те полагаха огромни усилия да бъдат разпознаваеми от пръв поглед. Отличаваха ги не само плесенясалият стар костюм, разнообразният брой пръсти и очите с различен цвят. Друга важна тяхна особеност беше, че на главата им вероятно можеше да се задържи топка, без дори да се заклати.

Игор вдигна поглед от работата си.

— Добро утро, шър. Вие ште…?

— Влаго фон Мустак — каза Влаго. — А ти ще да си Игор.

— Пожнахте, шър. Чувал шъм отлични неща жа ваш.

— Тук долу?

— О, аж винаги държа по едно ухо на пътя на мълвата, шър.

Влаго устоя на желанието да се огледа. Игорите и метафорите не се погаждаха особено добре.

— Ами, Игор… работата е там че… Искам да доведа някого в сградата без да се налага да тревожа охраната и се чудех дали тук долу няма някоя допълнителна врата?

Това което Влаго не изрече на глас, просто защото нямаше нужда, беше: ти си Игор, нали така? Всеки знае, че когато тълпата вземе да точи сърпове и да се опитва да нахлуе през вратата, Игорите отдавна вече не са там. Игорите са майстори на дискретното измъкване.

— Има една малка врата, която ние полжваме, шър. Не може да ше отвори отвън, жатова никога не я охраняват.

Влаго хвърли замечтан поглед към дъждобраните на закачалката.

— Много добре. Много добре. Ами аз тогава ще изскокна за малко.

— Вие ште шефът, шър.

— И скоро след това ще скокна обратно с придружител. Ъъ, джентълмен, който не държи да се среща със силите на реда.

— Ражбирам, шър. Дайте им вила в ръцете и те ши мишлят, че ша гошподари на проклетия град, шър.

— Обаче мога да те уверя, че не е убиец или нещо такова.

— Аж шъм Игор, шър. Ние не жадаваме въпроши.

— Така ли? Защо не?

— Не жнам. Не шъм питал.

Игор отведе Влаго до малка врата, която водеше към неугледно стълбище, задръстено с боклуци и наводнено от неспирния дъжд. Влаго се поспря отвъд прага, а водата вече се просмукваше в евтиния му костюм.

— Само още нещо, Игор…

— Да, шър?

— Когато минах покрай Глупър преди малко, в него имаше вода.

— О, да, шър. Това притешнява ли ви?

— Ами, водата се движеше. Това обичайно ли е по това време на нощта?

— О, това е жаради шифонната променлива, шър. Вше така штава.

— Аха. Най-обикновена сифонна променлива, значи. Е, това е истинско облекчение.

— Когато ше върнете, прошто потропайте по вратата ш Почукването на бръшнар-хирурга.

— Какво е Почуква…

Вратата се затвори.

Вътре Игор се върна до работната си маса и отново запали пламъка на газеника.

Някои от малките стъклени тръбички, разположени на зелен филц до него, изглеждаха… необичани и имаше нещо смущаващо в начина, по който отразяваха светлината.

Когато става въпрос за Игори… Когато си имаш работа с Игори… Ами, повечето хора не виждаха нищо друго освен мухлясалия костюм, провисналата коса, козметичните белези и шевове, демонстриращи кланова принадлежност, и фъфленето. Което вероятно се дължеше на факта, че с изключение на фъфленето, това беше всичко, което имаше да се види.

Така повечето хора забравяха, че работодателите на Игорите не бяха, в общоприетия смисъл на думата, нормални. Поискайте от тях да ви построят устройство, привличащо гръмотевични бури и комплект стъкленици за складиране на мълнии, и те ще ви се изсмеят9. Те отчаяно се нуждаеха от някой, който притежава нормално функциониращ мозък, а всеки Игор разполага с поне един такъв. Игорите са интелигентни създания, което обяснява защо винаги съумяват да са някъде другаде, когато гневната тълпа почне да мята горящи факли по старата мелница.

Освен това те са перфекционисти. Ако поискаш от един Игор да ти построи някакво устройство, няма да получиш това, което си поискал. Ще получиш това, от което действително имаш нужда.

Сред своята мрежа от отблясъци Глупър изгъргори. Вода се надигна в тънка стъклена тръбичка и започна да капе в малка стъклена кофичка, която се наклони върху единия край на малка балансирана пластинка и така се отвори един мъничък клапан.

Според публикацията в Таймс, Бухльо Дженкинс беше живял на Късата улица. Липсваше номер на улицата, защото тя беше толкова къса, че имаше място само за една входна врата. Въпросната врата беше затворена, но висеше само на една панта. Отрязък жълто-черна лента подсказваше, в случай че състоянието на вратата не беше достатъчно красноречиво, че това място наскоро се е радвало на интерес от страна на стражата.

Когато Влаго побутна вратата тя се откачи от единствената си панта и пльосна сред водата, която се стичаше надолу по уличката.

Не му се наложи да претърсва жилището, понеже Бухльо не си беше направил труда да се скрие. Той беше в стая на първия етаж, обграден от огледала и свещи, и с блажено изражение на лицето се беше заел да рисува.