Истински пари

„Успял е да се прикрие отлично, макар и с огромни усилия. От истинската му същност вероятно и помен не е останал, но аз те предупреждавам, в случай че почне да се държи странно…“

— Баща ми възстанови дейността на банката — продължи Козмо, докато бащиният му глас още отекваше в ума му и преди Жозефин да е подхванала тирадата, за която си поемаше дъх. — И вие всички бяхте доволни. Не ви пукаше какво прави, стига банката да беше на разположение за малките ви машинации, които така отлично укривате и не давате дума да се спомене за тях. Той изкупи дяловете на всички по-дребни акционери и никой от вас не възрази, щом си получавахте дивидентите. Единственият недостатък на баща ми беше, че не е умееше да си подбира приятелите…

— Все са били по-добри от онова начинаещо кабаретно девойче! — вметна Жозефин.

— … но изборът на последната му жена несъмнено беше изключение от това правило — не й обърна внимание Козмо. — Топси беше лукава, подла, безскрупулна и безмилостна. Единственият проблем беше, че това й се отдаваше по-добре, отколкото на всеки един от вас. А сега трябва да ви помоля да си вървите. Смятам да върна банката на семейството. Няма да ви изпращам.

Той се изправи, отиде до вратата, внимателно я затвори зад себе си, а после хукна към кабинета си, където остана с гръб подпрян о вратата и се отдаде на искрено злорадство, за което лицето му сякаш беше създадено.

Добрият стар татко! Естествено, този разговор беше проведен, когато Козмо беше само на десет, все още нямаше личен адвокат и не беше погълнат от трънливите и деликатни семейни взаимоотношения. Но татко беше постъпил разумно. Той не просто му беше дал съвет, беше му дал оръжие, което можеше да се използва срещу останалите. Какво повече може да се очаква от един баща?

Г-н Непреклон! Не беше… просто г-н Непреклон. Той беше образ, излязъл от най-страшните кошмари. В онзи момент разкритието беше изплашило Козмо и по-късно той обмисляше дали да не съди баща си за причинените безсънни нощи, както повеляваше семейната традиция, но се разколеба, което се оказа просто чудесно. При едно дело цялата истина щеше да излезе наяве в съда и Козмо щеше да се лиши от великолепен коз.

Значи този тип Мустак смяташе, че банката е под негов контрол, а? Е, нямаше начин да се управлява банката без Чистонрав Непреклон, а още утре Козмо вече щеше да държи Непреклон в ръцете си. Или, хм, да… по-добре да изчака малко. Ако Непреклон бъде принуден да търпи глупавото безразсъдство на Мустак само още един ден, той толкова ще се вбеси, че дори няма да се наложи г-н Боровинка да използва специалните си умения за убеждаване. О, да.

Козмо повдигна вежда. Нещата почваха да се подреждат, усещаше го. Беше се държал точно като Ветинари, нали така? Да, точно така. Как само го изгледа семейството, когато нареди на Жозефин да млъкне. Дори само споменът беше достатъчен да го погъделичка приятно…

Дали моментът беше подходящ? Да, макар и само за минутка. Беше си го заслужил. Той отключи едно чекмедже в бюрото си, протегна се вътре и натисна скрит бутон. В другия край на бюрото се отвори тайно отделение. От там Козмо извади малко черно кепе. Изглеждаше съвсем ново. Ейдотук беше истински гений.

Козмо тържествено положи кепето на главата си.

Някой почука на вратата на кабинета. Което се оказа напълно безсмислено, защото веднага след това вратата се отвори с трясък.

— Пак ли се заключваш в стаята си, братко? — извика Пучи триумфално.

Козмо поне успя да подтисне импулса да дръпне шапката от главата си, сякаш върши нещо нередно.

— Както виждаш сама, вратата не беше заключена — отвърна той. — И освен това нямаш право да ме приближаваш на по-малко петнадесет метра. Имам ограничителна заповед.

— Ти пък не можеш да ме доближавах на по-малко от двадесет метра, така че пръв си нарушил моята ограничителна заповед срещу теб — каза Пучи и си придърпа стол. Възседна го на обратно и подпря ръце на облегалката. Дървото изскърца.

— Не аз избрах да те доближа, струва ми се?

— От гледна точка на вселената е все тая — отбеляза Пучи. — Да знаеш, тази твоя мания е много опасна.

Козмо свали шапката.

— Опитвам се единствено да проумея човека — каза той.

— Много опасна мания.

— Разбираш за какво говоря. Искам да разбера как работи умът му.

— А това? — тя посочи големия портрет, закачен на стената срещу бюрото.

— Мъж с куче на Уилям Нацупен. Портрет на Ветинари. Забележи как очите му те следват, накъдето и да мръднеш.

— По-скоро носът на кучето ме следва. Ветинари има куче?

— Имаше. Почина преди време. Малкият му гроб е някъде на територията на двореца. Ветинари го посещава всяка седмица и оставя по една кучешка бисквитка върху него.

— Ветинари?

— Да.

— Хладнокръвният, безсърдечен, пресметлив тиранин Ветинари? — повтори Пучи.

— Точно така!

— Нещо ме баламосваш, братчето ми.

— Ако щеш вярвай — дълбоко в себе си Козмо тържествуваше. Той обожаваше това раздразнено пилешко изражение, което сестра му придобиваше, когато я мъчеше диво любопитство.

— Някой може да плати доста за подобна информация — каза тя.