Истински пари

Това не беше никак лесно. Ейдотук никога не беше влизал в самия дворец, но се прехвърли в двора през оградата до старата зелена градинска врата, срещна един от старите си познати, чието задължение беше да будува нощем, за да подклажда котлите на парника, двамата си побъбриха и на следващата вечер Ейдотук се върна, за да получи чифт убедителни на вид черни ботуши, размер осем и безценната информация от момчето, което лъскаше ботушите, че негова светлост износва левия ток малко повече от десния.

Ейдотук не забелязваше да има разлика между токовете на ботушите, които му бяха дали, но и никой не твърдеше, че това са непременно личните ботуши на Ветинари. В изблик на благородно великодушие обитателите на по-горните етажи на двореца постоянно предаваха надолу към помещенията на прислугата износени, но все още здрави ботуши. Така че ако чифтът, с който се беше сдобил Ейдотук, не беше принадлежал точно на патриция, то поне можеше да е относително сигурен, че се е случвало да се намира в една стая с височайшите му крака.

Ейдотук плати десет долара за ботушите и отдели една цяла вечер да изтърка левия ток, така че да има забележима разлика. Козмо му плати за тях петдесет долара без дори да мигне, макар че докато ги обуваше лицето му съвсем не остана невъзмутимо.

„Ако искаш да разбереш един човек, трябва да извървиш една миля в обувките му“, беше повтарял Козмо докато беше куцукал между стените на офиса си. Какви точно прозрения са могли да осигурят ботушите, да речем на камериера на въпросния човек, Ейдотук нямаше представа, но след половин час подскачане наоколо Козмо беше поискал леген със студена вода и успокояващи билки и никога повече не ги беше обул.

А след това беше дошъл ред на черното кепе. Това беше единственият случай, в който на Ейдотук му беше провървяло по чиста случайност. То дори беше съвсем истинско. Почти беше сигурно, че Ветинари си купува кепетата от Болтърс на Кожодерския пазар. Ейдотук беше проучил магазина и се беше постарал да влезе, когато старшите партньори бяха излезли за обяд. Поговори си с вечно безпаричния младеж, който почистваше и гладеше шапките на пара в задната стаичка и откри, че точно в момента им бяха пратили една такава шапка за почистване от двореца. Ейдотук си тръгна с въпросната шапка, все още непочистена, като остави на младежа една малко състояние и инструкции да почисти и върне в двореца друго кепе.

Козмо беше изпаднал във възторг и настояваше да научи всички подробности.

По-късно се разбра, че внезапно забогателият младеж се е заел да изхарчи част от парите си още следващата вечер в някакъв бар и, след като се простил с по-голямата част от средствата, се простил и с живота си при пиянско сбиване пред бара около полунощ. Стаята на Ейдотук беше точно до спалнята на Боровинка. Ейдотук беше убеден, че въпросната нощ го е чул да се прибира доста късно.

И ето че се беше стигнало до пръстена с монограм. Ейдотук беше казал на Козмо, че може да поръча да се изработи точно копие и после да използва контактите си — изключително скъпо струващите си контакти — в двореца, за да замени копието с истинския пръстен. За това постижение му бяха платени пет хиляди долара!

Пет хиляди долара!

И шефът просто не беше на себе си от радост. Всъщност, шефът изобщо не беше на себе си и толкова. Макар че му беше пробутал фалшив пръстен, Козмо се кълнеше, че усеща духът на Ветинари да пулсира в него. Може и да беше вярно, след като Боровинка се оказа замесен в цялата работа. Ейдотук осъзна твърде късно, че ако човек бъде увлечен от хобито на Козмо, той рано или късно си намира смъртта.

Той нахълта в стаята си, затръшна вратата и се облегна на нея. Трябваше да изчезне от тук. Веднага. Имаше достатъчно спестявания да стигне доста далече. Но след като поразмисли малко, страховете му взеха да отстъпват.

В главата му се въртеше: по-спокойно, по-спокойно, стражата все още не те е надушила, Боровинка е професионалист, а шефът е безкрайно доволен от теб. Така че, защо не останеш за още един последен номер? Изкарай малко сериозни пари!

Какво още можеше да „осигури“ на шефа, за което да получи още пет хиляди? Трябваше да е нещо дребно, но внушително. И преди Козмо да се е усетил какво става — ако изобщо разбереше — Ейдотук вече щеше да е прекосил континента с нова самоличност и слънчев загар, с който и майка му не би го познала.

Добре… какво може да е това последно нещо…

Слънцето припичаше и джуджетата се усещаха като в пещ. Те бяха планински джуджета и изобщо не се чувстваха на място под открито небе.

А и какво правеха тук? Кралят държеше да знае ако нещо ценно бъде извадено от тунела, който големите дълбаеха за дивата димяща жена, но джуджетата нямаха право да стъпват на отдадената под наем територия, защото щяха да са в нарушение. Така че те си седяха на сянка и се потяха, а дивата димяща жена идваше веднъж дневно и оставяше на една паянтова маса пред тях различни… находки. Всички находки имаха едно общо нещо помежду си: те бяха напълно безинтересни.