Истински пари

— Потомството ми? Всички останали Охол могат да ме цунат отзад, господинчо! Добре ги наредих аз. Уха! И сега какво следва, г-н Смърт?

СЕГА? — повтори смърт. — МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ, ЧЕ СЕГА СЛЕДВА… ОДИТЪТ.

— Аха. Не може да се мине без него, а? Е, аз пък за нищо не съжалявам.

ТОВА ЩЕ БЪДЕ ВЗЕТО ПРЕДВИД.

— Добре, така и трябва — каза Топси.

Тя хвана Смърт под ръка и го последва през вратите в черната пустиня под безкрайната нощ.

Малко след това Г-н Каприз се събуди и почна да скимти.

На следващата сутрин Таймс публикува кратък материал за банковата система. Най-често споменаваната дума в него беше „криза“.

Ето го на, помисли си Влаго, когато стигна четвъртия абзац. Или по-скоро ето ме на.

Лорд Ветинари заяви за Таймс:

— Вярно е, че с разрешението на председателя на банката аз обсъдих с Пощенския началник възможността той да предложи услугите си на Кралската банка в този труден период. Той обаче отклони предложението и с това нещата приключиха. Не е работа на правителството да управлява банки. Бъдещето на Кралската банка на Анкх-Морпорк е в ръцете на нейните директори и акционери.

И боговете да са им на помощ на всички, допълни на ум Влаго.

След това той се нахвърли върху панера за входяща поща с настървение. Потопи се в бумащината изцяло, като проверяваше суми, поправяше правопис и тихо си тананикаше, за да заглуши гласа на изкушението. Дойде време за обяд. Гладис се появи с чиния сандвичи със сирене, широки две педи, и с обедното издание на Таймс.

Предишната нощ беше починала г-жа Охол. Влаго се зачете в статията. Пишеше, че починала в съня си след дълго боледуване.

Той пусна вестника и се загледа в стената. Тя действително беше изглеждала сякаш се държи само на инат и джин. Но въпреки това беше демонстрирала жизненост и хъс… Е, явно никой не може да се държи вечно. Какво ли щеше да се случи сега? Слава на богове, него това изобщо не го вълнуваше!

И не му се мислеше какво ли се ще случи с горкия Г-н Каприз. Палето беше изглеждало сякаш едва се крепи на краката си, а сега щеше да му се наложи да търчи много, много бързо.

Сред последните съобщения, които Гладис му беше донесла, имаше продълговат, явно повторно използван плик, адресиран до Влаго и надписан „ЛИЧНО“ с плътни черни букви. Той го разряза с ножа за хартия и внимателно изтърси съдържанието му в коша, просто за всеки случай.

От там изпадна сгъната изрезка от вестник. Оказа се вчерашният Таймс с Влаго фон Мустак на първа страница. Лицето му беше оградено в кръг.

Влаго обърна листа. От другата страна с дребен равен почерк беше написано:

Уважаемий Господине,

Пузволих си като малка предпазителна мярка да поверя некои писмени свидетелвствувания на мои доверителни сътрудници. Скоро пак ще се вържа с Вас.

приятел

Чакай малко, чакай малко… Това не можеше да е от приятел. Всеки, когото Влаго считаше приятел, владееше правописа. Трябваше да е някакъв номер, със сигурност. Той нямаше нищо за криене… Е, добре, ако трябваше да е честен, количеството скелети, които потракваха в миналото му, можеха да запълнят цяла крипта и да останат достатъчно за една прилична панаирджийска Къща на ужасите и вероятно за някой зловещ, но все пак забавен пепелник. Но никое от тези минали провинения не беше свързвано с името Мустак. Той внимателно беше избягвал такава връзка. Престъпленията му бяха погребани заедно с Албърт Блещук. Един добър екзекутор знае точно колко въже да отпусне на осъдения, така че да го пусне от единия живот в следващия.

Нима някой е успял да го разпознае? Но той беше най-малко разпознаваемият човек на света, когато не носеше златния си костюм! Дори в детството му майка му често беше прибирала някое друго дете от училище!

А когато носеше костюма, хората виждаха само дрехата. Така той се криеше зад очебийния си външен вид…