Истински пари

— Хората, които разбират от банки, са я докарали до сегашното й положение — възрази Ветинари. — Ето, аз например, не съм владетел на Анкх-Морпорк, понеже разбирам града. Точно както и банковата ни система, градът може да бъде разбран отчайващо лесно. Аз управлявам този град, защото успявам да го накарам той да разбере мен.

— Както и аз ви разбрах, когато ми разказвахте за ангелите, помните ли? Думите ви не отидоха напразно. Аз съм нов човек и ще се държа като такъв.

— Даже до там, че да приемете златистата верига? — попита Ветинари, докато Дръмнот му подаваше чаша чай.

— Точно така!

— Направил сте голямо впечатление на г-жа Охол.

— Тя ме нарече изпечен мошеник!

— Истинска похвала, щом идва от самата Топси.

Ветинари въздъхна.

— Аз, разбира се, не мога да принудя такъв реформиран човек като вас да… — той направи пауза, когато Дръмнот се наведе да му прошепне нещо. — Добре, явно мога да ви принудя, но точно в този случай, мисля, че ще се въздържа. Дръмнот, моля запиши следния текст: „Аз, Влаго фон Мустак, заявявам категорично, че нямам никакво желание, нито намерение да управлявам или да бъда свързан по какъвто и да било начин с управлението на която и да било банка в Анкх-Морпорк. Вместо това предпочитам да отдам вниманието си на по-нататъшното усъвършенстване на пощенската служба и семафорната система“. Остави място за подписа на г-н Мустак и за дата. След това…

— Вижте, защо е необходимо това… — подхвана Влаго.

— … продължи отдолу: „Аз, Хавлок Ветинари и прочее, потвърждавам, че действително съм обсъдил бъдещето на Анкх-Морпоркската банкова система с г-н Мустак и безрезервно приемам неговото изрично желание да продължи работата си в Пощенската служба свободно и без никакви пречки и негативни последици“. Разстояние за подпис и т.н. Благодаря, Дръмнот.

— Защо е нужно всичко това? — попита пак Влаго стъписан.

— Таймс изглежда подозира, че възнамерявам да национализирам Кралската банка — обясни Ветинари.

— Да я национализирате? — попита Влаго.

— Да я открадна — преведе Ветинари. — Нямам идея откъде са тръгнали тези слухове.

— Предполагам, че дори диктаторите имат врагове? — предположи Влаго.

— Отлично казано, както винаги, г-н Мустак — отвърна Ветинари и го изгледа остро. — Дай му да подпише меморандума, Дръмнот.

Дръмнот изпълни нареждането и след това се погрижи да си прибере молива с победоносно изражение. Ветинари се изправи и тръсна робата си.

— Добре си спомням нашата интересна дискусия относно ангелите, г-н Мустак. И отлично помня как ви обясних, че на човек му се явява ангел само веднъж — каза патрицият сухо. — Не го забравяйте.

— Явно вълкът все пак си мени нрава, сър — отбеляза Дръмнот, докато вечерната мъгла се носеше по улицата около тях и ги скриваше до кръста.

— Действително, така изглежда. Но Влаго фон Мустак е човек, който отлично умее да си придава желания външен вид. Сигурен съм, че той самият вярва на всяка своя дума, но човек трябва да прозре под повърхността, за да види истинския Мустак, скрит вътре — честна душа, съжителстваща с великолепен криминален ум.

— И преди бяхте казал същото за него, сър — каза секретарят, като държеше вратата на каретата отворена. — Но явно окончателно се е поддал на честността.

Ветинари спря с крак на стъпалото.

— Така е. Но аз все пак храня известна надежда, породена от факта, Дръмнот, че той отново ти отмъкна молива.

— Напротив, сър. Този път се постарах да го прибера в джоба си! — възрази секретарят триумфално.

— Да — потвърди Ветинари и доволно потъна в скърцащата кожа на седалката, докато Дръмнот потупваше джобовете си с нарастващо отчаяние. — Знам.

Нощем в банката патрулираха пазачи. Те обикаляха коридорите лениво и си подсвиркваха тихо. Бяха спокойни, понеже знаеха, че най-добрите възможни ключалки държат злосторниците настрана, а освен това целият приземен етаж беше покрит с мрамор, по който в притихналата нощ всяка стъпка отекваше като камбана. Някои дремеха прави, с натежали клепачи.

Но един посетител пренебрегна всички железни ключалки, мина през месинговите решетки, прекоси съвършено тихо издайническите мраморни плочи, премина под самите носове на оклюмалите мъже. Все пак, когато силуетът мина през двойната врата на председателския офис, две стрели от арбалет профучаха през него и се забиха в ценното дърво.

— Какво пък, нали не си очаквал да се разделя с това тяло тихомълком — каза г-жа Охол.

НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАМ ОТ ТЯЛОТО ВИ, ГОСПОЖО ТОПСИ ОХОЛ, каза Смърт.

— От доста време никой не се е интересувал от него — въздъхна Топси.

ВРЕМЕ Е ЗА РАВНОСМЕТКАТА, ГОСПОЖО ОХОЛ, ЗА ФИНАЛНИЯ ОТЧЕТ.

— Винаги ли използваш банкови термини в такъв момент? — попита Топси и се изправи. В стола зад нея остана една свита фигура, но това вече не беше г-жа Охол.

ОПИТВАМ СЕ ДА СЕ СЪОБРАЗЯВАМ С ОБСТАНОВКАТА, ГОСПОЖО ОХОЛ.

— „Закриване на сметката“ също звучи подходящо.

БЛАГОДАРЯ. ЩЕ СИ ОТБЕЛЕЖА. А СЕГА Е ВРЕМЕ ДА ДОЙДЕТЕ С МЕН.

— Явно съвсем на време се погрижих за завещанието си — каза Топси и разпусна бялата си коса.

ЧОВЕК ВИНАГИ ТРЯБВА ДА ИМА ГРИЖА ЗА ПОТОМСТВОТО СИ, ГОСПОЖО ОХОЛ.