Истински пари

— Вие се шегувате, г-н Мустак, но в думите ви може да има и зрънце истина — въздъхна Непреклон. — Виждам, че имате много да учите. Поне имате късмет, че ще се учите от мен. А сега, предполагам ще искате да видите Монетния двор. Сега е тринадесет часа, двадесет и седем минути и тридесет и шест секунди. Би трябвало вече да са се върнали от обяд.

Беше усойно като същинска пещера. На Влаго това се стори съвсем подходящо. На един монетен двор му подхожда да бъде осветен от огньове. Централната зала беше с височината на три етажа и пропускаше оскъдна сивкава светлина през високо разположените редици зарешетени прозорци. И с това архитектурата на сградата в общи линии се изчерпваше. Всичко останало бяха бараки.

Бараки бяха издигнати покрай стените и дори висяха като гнезда на лястовици под тавана, а до тях се стигаше по нестабилни на вид дървени стълби. Неравният под представляваше малко село, съставено от бараки, пръснати навсякъде без ред и с всевъзможни форми, които изглежда никога не се повтаряха. Всяка барака беше надлежно снабдена с покрив, като че ли беше възможно да вали вътре в сградата. През натежалия въздух нагоре се извиваха снопове дим. При една от стените беше разположено нажежено огнище за претопяване на метали, което обагряше пространството в тъмно оранжево и създаваше съвършената злокобна атмосфера. Цялото място напомняше пъкъл, предназначен за хора, извършили дребни и ужасно скучни грехове.

Всичко това обаче беше само фон за Фалшивото пени, което се извисяваше насред залата и царствено доминираше цялата обстановка. То изглеждаше някак… странно.

Влаго беше виждал крачни колела и преди. Имаше едно такова в Мрънкалника. На затворниците се предоставяше шансът да си правят стимулиращи и ободряващи разходки вътре в колелото, независимо дали имаха желание или не. Влаго беше минал по преда си веднъж или два пъти, преди да успее да се измъкне от това съмнително удоволствие. Затворническото крачно колело беше грубо, тясно, тежко и депресиращо. Фалшивото пени беше много по-голямо, но изглеждаше почти безплътно. Металната му рамка изглеждаше стряскащо тънка. Влаго напразно се опитваше да види спиците, но осъзна, че такива просто няма. Вместо спици, колелото имаше стотици тънки жици.

— Добре, разбирам, че това нещо вероятно работи, но… — подхвана той, все още взрян в голямата трансмисия.

— О, работи си чудесно, доколкото знам — увери го Непреклон. — Използват голем да го завърта, когато е нужно.

— Но то изглежда сякаш всеки момент ще се разпадне!

— Така ли? Наистина не бих могъл да кажа, сър. А, ето ги и тях…

От различните бараки и от вратата в далечния край на залата към тях се носеха човешки фигури. Те се движеха бавно, съсредоточено и целенасочено, досущ като ходещи мъртъвци.

В крайна сметка Влаго свикна да мисли за тях като за Мъжете от бараките. Повечето мъже не бяха особено възрастни, но дори по-младите сред тях изглеждаха на средна възраст и предварително състарени. Явно, за да се освободи работно място в Монетния двор, някой трябваше да умре. А бараките бяха наследството, което мъртъвците оставяха след себе си. Единственият светъл лъч в цялата ситуация беше, че когато в Монетния двор се разкриеше свободно работна място, човек можеше да получи работата, дори да е само една идея по-жизнен от предшественика си.

В своите бараки мъжете извършваха шлифоването, гравирането и довършителните работи. Те също се грижеха за Леярната (която се състоеше от две бараки) и за Охраната (за която беше предвидена само една барака, но доста голяма). Те също се разпореждаха с бараката, която служеше за склад и чиято ключалка, Влаго прецени, би могла да се отвори с поглед. Предназначението на останалите бараки не беше ясно, но вероятно бяха изградени, в случай че някого спешно му дотрябва барака.

Мъжете имаха имена, които вероятно минаваха за приемливи в бараките: Алф, Малкия Алф, Храчката, Чарли Младока, Крал Хенри… Единственият, който се радваше на пълно име, беше техният официален говорител за пред света.

— Това е г-н Сумрак Осемнадесети, г-н Мустак — представи го Непреклон. — Г-н Мустак е тук… на посещение.

— Осемнадесети? — възкликна Влаго. — Това означава ли, че преди вас е имало седемнадесет други?

— Ни повече ни по-малко, сър — потвърди Сумрак, усмихнат.

— Г-н Сумрак е нашият наследствен бригадир — обясни Непреклон.

— Наследствен бригадир… — повтори Влаго безизразно.

— Точно така, сър — потвърди Сумрак. — Дали г-н Мустак ще иска да чуе историята, сър?

— Не — отсече Непреклон твърдо.

— Да — потвърди Влаго решително.

— О, явно все пак ще иска — въздъхна Непреклон.

Г-н Сумрак се усмихна.