Истински пари

— Така, ами това горе-долу изчерпва въпросите ми — каза Влаго и потри ръце. — Благодаря ви, господа!

След което те се разотидоха, всеки в бараката си.

— Вероятно съвсем малко — каза г-н Непреклон, като ги изпращаше с поглед.

— Хм? — не разбра Влаго.

— Ако не се лъжа, чудехте се колко ли пари успяват да изнесат от тук.

— Е, ами, да.

— Мисля, съвсем незначително количество. Казват, че след време, човек почва да приема парите просто като… предмети — каза главният касиер и поведе Влаго обратно към банката.

— Струва повече от едно пени да се изработи едно пени — мърмореше си Влаго. — Само на мен ли ми се вижда, че тук има нещо нередно?

— Да, но виждате ли, веднъж след като го изработите, пенито си остава пени — каза г-н Непреклон. — В това е неговата сила.

— Така ли? Ами че то е просто един меден диск. Естествено, че ще си остане в същия вид, вие в какво искате да се превърне?

— В рамките на една година, то би могло да се превърне в какво ли не — отвърна г-н Непреклон уверено. — Превръща се в ябълка, резервен чарк за каручка, комплект връзки за обувки, малко слама, един час в театъра. Може дори да се превърне в марка и да пренесе писмото ви, г-н Мустак. Едно пени може да бъде похарчено триста пъти и въпреки това — чудо на чудесата — то продължава да си бъде все същото пени, готово да бъде похарчено отново и отново. То не е самата ябълка, която може да се развали. Неговата стойност е фиксирана и неизменчива. То не може да бъде изконсумирано.

В очите на г-н Непреклон се беше промъкнал опасен пламък и едното подскачаше лудо.

— И всичко това е възможно понеже всяко пени, в крайна сметка, се равнява на една малка частичка от вечното злато!

— Но то е просто метална бучка. Ако ползвахме ябълки вместо монети, можехме поне да ги изядем — възрази Влаго.

— Да, но ябълката можете да изядете само веднъж. Пенито, така да се каже, е вечната ябълка.

— Която не можете да изядете нито веднъж. Но пък можете да си посадите ябълково дърво.

— О, парите също могат да се умножават — увери го Непреклон.

— Да, но как се умножава златото? Алхимиците не успяват, джуджетата не дават от тяхното, Ахатовата империя не ни отпуска никак. Защо просто не минем на сребърен стандарт? Чух, че така са постъпили в Бхангбхангдук.

— Да, не се учудвам, чужденците са способни на всичко — съгласи се Непреклон. — Но среброто потъмнява. Златото е единственият ненакърним метал.

И тикът му отново се обади. Златото явно държеше този човек в стоманена хватка.

— Е, доволен ли сте от обиколката, г-н Мустак?

— Видях дори повече, отколкото ми се искаше.

— Тогава нека ви отведа при председателя.

Влаго последва отсечената походка на г-н Непреклон нагоре по два реда мраморни стълби и след това по дълъг коридор. Те спряха пред двойна врата от тъмно дърво и г-н Непреклон почука, но не веднъж, а с поредица кратки почувания, които звучаха като код. След това той бутна вратата навътре много внимателно.

Офисът на председателя беше обширен и семпло обзаведен с изключително скъпи вещи. Преобладаваха бронз и месинг. За направата на бюрото вероятно беше отсечено последното дърво от някой много екзотичен дървесен вид. Бюрото беше възхитително и голямо като саркофаг. То блестеше в много тъмен нюанс на зеленото и говореше за власт и неподкупност.

На Влаго, естествено, му беше ясно, че бюрото лъже най-безсрамно.

Един миниатюрен пес се беше разположил в месингов панер за входяща поща на плота, но едва когато Непреклон обяви: „Госпожо председател, г-н Мустак“, Влаго осъзна, че бюрото е заето и от човешка фигура. Над плота се подаваше сивокосата глава на съвсем дребничка старица, която се беше втренчила в него. От двете й страни, върху шарнири на бюрото, бяха монтирани два заредени арбалета, чиято сребриста стомана рязко се открояваше от преобладаващите златни нюанси на помещението. Слабичките ръце на жената тъкмо се отдръпваха от дръжките на арбалетите.

— О, чудесно — изчурулика тя. — Аз съм г-жа Охол. Моля, седнете, г-н Мустак.

Той се постара да седне, доколкото беше възможно, извън поразяващия обхват на арбалетите в сегашното им положение. В същия миг палето скочи от бюрото в скута му с необуздан, смазващ слабините ентусиазъм.

Това беше най-дребното и най-грозно куче, което Влаго беше виждал. Приличаше на онези златни рибки с огромни изскочили очи, които сякаш всеки момент ще се взривят. Носът му от друга страна, беше хлътнал навътре. То хриптеше шумно, а краката му бяха толкова разкривени, че сигурно редовно се препъваше в собствените си лапи.

— Това е Г-н Каприз — каза старицата. — На него рядко му допадат чуждите хора, г-н Мустак. Впечатлена съм.

— Здравей, Г-н Каприз — поздрави Влаго. Малкият пес изджафка веднъж щастливо и после обилно покри лицето на Влаго с кучешки лиги.

— Той ви харесва, г-н Мустак — отбеляза г-жа Охол доволно. — Можете ли да отгатнете породата?

Влаго беше израснал с кучета и обикновено се оправяше с породите, но с Г-н Каприз просто не знаеше откъде да започне. Затова реши да отговори откровено.

— Комбинация от всички възможни? — предположи той.