i ea1403da12425be3

десет секунди повече от нужното. Усмихна се на Лиса в знак на благодарност и тя се

запъти да намери приятелите ни някъде по местата им, докато аз заприпках след Стан.

- Извади късмет, че не си сред първите, - избоботи той. – Хората дори започнаха да се

обзалагат дали изобщо ще се появиш.

- Наистина ли? – попитах ободрена. – Какви са залозите? Защото още има време да

променя решението си и да заложа за себе си. Ще изкарам малко джобни.

Присвитите му очи ме предупредиха, че трябва да замълча, когато влезнахме в зоната

на чакащите, непосредствено до игрището, точно срещу местата на зрителите. През

последната година се чудех колко работа се хвърля по организирането на битките и

сега, когато видях цялото съоръжение отблизо, продължавах да се изумявам. Казармите, в които чакаха начинаещите пазители, бяха построени от дърво и имаха покриви.

Структурата изглеждаше така, сякаш винаги е била част от стадиона. Строежът й бе

осъществен със забележителна скорост и също толкова бързо щеше да бъде развалена, веднага щом приключат боевете. Портата, ширка колкото трима души, даваше частичен

поглед към игрището, където една от съученичките ми чакаше нетърпеливо да бъде

извикано името й. Имаше подредени всякакви препятствия, нарушаващи координацията

и баланса по време на битката, като същевременно трябваше да се избягват по–

възрастните пазители, които щяха да се промъкват иззад предметите и да дебнат зад

ъглите. На единия край на игрището имаше изградени дървени стени, оформящи

мрачен и объркващ лабиринт. Над друга част от стадиона висяха мрежи и нестабилни

платформи, създадени, само за да проверят колко добре може да се бием при тежки

условия. Няколко от новаците бяха окупирали портата, надявайки се на предимството

да наблюдават тези, които щяха да излязат на арената преди тях. Но не и аз. Аз бих

излезнала с вързани очи, приемайки всяко препятствие, пред което се изправя. Ако

започнех да изучавам трасето, щях да се панирам и да премислям всичко. Сега се

нуждаех единствено от спокойствие. Затова се облегнах на една от стените на казармата

и се загледах в другите около мен. Очевидно наистина последна се бях появила, което

ме накара да се зачудя дали някой е загубил парите си, залагайки на мен. Някои от

съучениците ми дишаха на пресекулки. Някои се разтягаха и загряваха. Други се

въртяха около инструкторите наставници. Учителите говореха напрегнато на учениците

си, давайки им съвети в последната минута. Продължавах да чувам как повтарят

„фокусирай се” и „успокой се”. Сърцето ми се сви при гледката на инструкторите.

Неотдавна си представях днешния ден точно по този начин. Представях си Дмитрий и

аз застанали един до друг, докато той ми казва да се отнесям сериозно към изпитанията

и да не губя хладнокръвието си, когато се озова на полето. Албърта бе положила

достатъчно усилия, за да ме напътства след завръщането ми от Русия, ала като капитан

нямаше право да присъства на игрището, защото имаше стотици други отговорности.

Нямаше време да дойде и да държи ръката ми. Приятелите ми, които можеха да ми

предложат утеха – Еди, Мередит и другите - бяха погълнати от собствените си страхове.

Бях сама. Без нея или Дмитрий – или който и да е – изненадващо почувствах как през

тялото ми премина болка, предизвикана от самотата. Не беше редно. Не трябваше да

съм сама. Дмитрий трябваше да е тук, до мен. Така трябваше да бъде всичко. Затворих

очи и си представих, че той наистина е тук, само на сантиметри от мен, докато си

говорим.

„Не се тревожи, другарю. Мога да го направя и с вързани очи. По дяволите, наистина

мога. Имаш ли нещо под ръка? Ако си мил с мен, мога дори да ти позволя ти да ме

завържеш”. Тази фантазия се беше появила след нощта, която прекаравахме заедно и

имаше голяма вероятност той да ми помогне да сваля след това превръзката наред с

всичко останало. Можех идеално да си представя как поклаща глава дразнейки ме, и

точно така щеше да ме спечели. ,,Роуз, заклевам се, понякога имам чувството, че всеки

ден, прекаран с теб, е като битка.” Знаех, че въпреки това щеше да се усмихне и да ми

отправи окуражителен поглед, изпълнен с гордост, докато се отправям към арената. И

щеше да е достатъчен – всичко, от което щях да имам нужда, за да премина

изпитанията…

- Медитираш ли?

Отворих очи, учудена от прозвучалия глас.

- Мамо? Какво правиш тук?

Майка ми, Джанин Хатауей, стоеше пред мен. Само няколко сантиметра по–ниска от

мен, тя беше борбена като за двама. Опасният поглед на мургавото й лице можеше да

предизвика всеки, осмелил се да я погледне. Тя ми се усмихна сухо и сложи ръка на

хълбока си.

- Наистина ли си мислеше, че няма да дойда да те гледам?

- Не знам, - заявих и се почувствах някак си виновна, че се усъмних в нея. Двете не

общувахме много през годините, и само скорошните събития – повечето лоши – бяха

започнали да възстановяват връзката ни. Обаче още не знаех какво чувствам към нея

през повечето време. Колебаех се между малкото момиченце, нуждаещо се от

постоянно липсващата си майка, и тийнейджърското негодувание срещу отхвърлянето.