i ea1403da12425be3

ми. Стори ми се, че майка ми ми пожела късмет, но точните й думи се изгубиха някъде, когато закрачих към Албърта и арената. Усетих прилив на адреналин. Цялото ми

внимание беше насочено към това, което се простира пред мен: изпитанието, което най–

накрая щеше да ме направи пазител.

Глава 2

Тренировките и боевете ми се струваха като размазано петно. Вероятно си мислите, че

след като битките са най–важната част от обучението ми в Академия „Св. Владимир”, би трябвало да помня всичко перфектно, с кристално ясни детайли. Странно – мислите

ми от по–рано сякаш се бяха сбъднали. Как изобщо това можеше да се сравнява със

събитията, пред които се бях изправила? Как можеше тези смехотворни битки да се

сравнят с тълпата стригои, вилнеещи из училището? Тогава се изправих срещу

съкрушителното преимущество на стригоите, без да зная дали тези, които обичам, са

живи или мъртви. И как бих могла да се страхувам от така наречената битка с някой от

училищните инструктори, след като се бях била с Дмитрий? Той беше смъртоносен като

дампир и зъл като стригой. Не че имах намерение да положа минимални усилия по

време на изпита. Той си беше сериозна работа. Кандидат–пазителите често се проваляха

на изпита, а аз не исках да съм една от провалилите се. От всички страни ме атакуваха

пазители, които се биеха за мороите и ги защитаваха, още преди раждането ми. Арената

не беше равна и допълнително усложняваше работата ни. Яха я запълнили с

приспособления и препятствия, греди и стъпала, с цел да изпробват равновесието ми –

включтелно и мост, който болезнено ми напомни за последната нощ, в която видях

Дмитрий. Бях го бутнала, след като забих сребърен кол в сърцето му – онзи кол, който

се измъкна, докато той падаше право надолу към реката.

Мостът на арената бе доста различен от стабилния дървен мост, на който аз и Дмитрий

се бихме в Сибир. Този тук беше неустойчив, лошо построена пътека от дървени дъски, отстрани с едно единствено въже, което да служи като парапет за опора. При всяка

стъпка целият мост се залюляваше и разклащаше, дупките в дъските ми показваха къде

бившите ми съученици бяха попаднали (за тяхно нещастие) на слаби точки. Задачата, която ми поставиха да изпълня на моста, вероятно бе най–трудната от всички. Целта ми

беше да измъкна един „морой” от лапите на група „стригои”, които го преследваха.

Даниел – един от новите пазители, дошли в училището, за да заменят загиналите по

време на нападението – играеше ролята на мороя. Не го познавах добре, но специално

за упражнението той изглеждаше напълно хрисим и безпомощен – дори леко изплашен,

точно както би се държал морой, когото трябваше да охранявам. Малко се

съпротивляваше и не искаше да пристъпи на моста, и се наложи да използвам най–

успокояващия си, увещаващ глас, за да го накарам да пристъпи напред към мен. Когато

Даниел се приближи, аз застанах покровителствено до него, продължавайки да го

окуражавам, докато цялото ми същество бе нащрек. Мостът се залюля бясно, внезапно

припомняйки ми, че преследвачите ни бяха открили. Хвърлих поглед назад и видях

трима „стригои” да вървят към нас. Пазителите в ролята на стригоите се справяха

забележително – движеха се с такава прецизност и скорост, точно като истински

стригои. Бяха на път да ни застигнат, ако не се размърдаме.

- Справях се чудесно, - казах на Даниел. Трудно успявах да използвам правилната

интонация в гласа ми. Ако се разкрещях на морой, той можеше да изпадне в шок. Но

пък прекаленото внимаване ги караше да си мислят, че положението не е кой знае колко

сериозно. – Зная, че можеш да се движиш по–бързо. Трябва да се отдалечим от тях –

приближават ни. Можеш да се справиш. Хайде.

Трябваше да съм издържала частта от изпита, включваща убеждаване, защото той

направи именно това – ускори крачка, и въпреки че не беше достатъчно, за да се

изплъзнем на преследвачите, бе добре като за начало. Мостът отново се раздруса бясно.

Даниел изскимтя убедително и замръзна, хващайки се здраво за въжето. Пред него

забелязах още един пазител–стригой, чакащ на другия край на моста. Мисля, че се

казваше Рандал – и той бе от новите инструктори. Бях притисната между него и групата

зад гърба ми. Но Рандал стоеше, притихнал до първата дъска ма моста, за да може

всеки миг да я разклати и да ни затрудни.

- Продължавай, - пришпорих го, а умът ми препускаше. – Можеш да се справиш.

- Но там има стригой! В капан сме, - възрази Даниел.

- Не се тревожи. Ще се справя с него. Просто се движи.

Този път гласът ми прозвча свирепо и Даниел запълзя напред, подтикван от командите

ми. Следващите няколко мига изискваха перфектно подбиране на подходящия момент.

Трябваше да следя „строигоите” от двете ни страни и да карам Даниел да се движи, като

същевременно следя на коя част от моста се намираме. Когато изминахме три четвърти

от разстоянието, изсъсках:

- Падни по очи веднага! Бързо!

Той се подчини и спря. Незабавно коленичих и продължих да говоря полугласно.

- Сега ще ти се разкрещя. Не обръщай внимание. – С по–висок глас, за да може да ни

чуят приближаващите „стригои”, аз извиках: - Какво правиш? Не може да спираме!