i ea1403da12425be3

споделяхме, гореше постоянно в мен, независимо колко често си повтарях, че е време

да продължа, и независимо дали целият свят щеше да си мисли, че съм продължила

напред. Той винаги беше с мен, присъстваше в мислите ми, караше ме да се съмнявам в

себе си.

- Изглеждаш така, сякаш си готова да се изправиш срещу цяла армия.

Откъснах се от мрачните си мисли. Бях толкова фокусирана върху Дмитрий и писмото

му, че прекосих двора, без да забелязвам останалия свят, и не бях обърнала внимание

кога най–добрата ми приятелка Лиса се беше присъединила, крачейки до мен със

закачлива усмивка на лицето. Рядко успяваше да ме изненада, защото имахме духовна

връзка, която винаги ме държеше в течение на чувствата й и присъствието й. Сигурно

съм била изключително разсеяна, щом не я забелязах, а ако изобщо можех да бъда

разсеяна, то причината щеше да е някой, който иска да ме убие. Надявах се, че

усмивката, с която дарих Лиса е била достатъчно убедителна. Тя знаеше какво се бе

случило с Дмитрий и как той искаше да ме убие, след като аз бях опитала да го убия и

се провалих. Въпреки това писмата, които получавах всяка седмица от него, я

притесняваха, а тя имаше достатъчно собствени проблеми, с които да се справя, без да

добавя моя безсмъртен преследвач към тях.

- Може да се каже, че съм се изправила пред армия, - подчертах думите.

Вечерта едва настъпваше, но късното лято в Монтана още караше слънцето да грее в

небослкона, къпейки ни в златните си лъчи, докато крачехме. Обичах слънцето, но

Лиса, която беше морой – жив вампир, не се чувстваше комфортно и силите й

отслабваха. Тя се усмихна и преметна платиненорусата си коса на едното рамо.

Слънцето освети бледата коса и тя засия с ангелско излъчване.

- Предполагам. Не мисля, че наистина си чак толкова разтревожена.

Разбирах за какво си мислеше. Дори Дмитрий беше заявил, че само ще си загубя

времето. В крайна сметка бях заминала за Русия да го търся и се бях изправила срещу

истински стригои, убивайки съвсем сама много от тях. Може би не трябваше да се

страхувам от приближаващите тестове, ала внезапно всички очаквания, възложени

върху мен, ме притиснаха с цялата си тежест. Пулсът ми се учести. Ами ако не успеех

да се справя? Ако се окажеше, че не съм толкова добра, колкото си мисля? Пазителите, срещу които щях да се изправя може и да не бяха истински стригои, но имаха умения и

се бяха били много по–дълго от мен. Арогантността можеше да ми навлече големи

неприятности и ако се издънех, щеше да е пред хората, които ги беше грижа за мен.

Всички те вярваха в мен. Тревожеше ме и още едно нещо.

- Тревожа се как оценките ще се отразят на бъдещето ми, - измърморих.

Беше вярно. „Спарингите” бяха последният ми изпит като начинаещ пазител. Те даваха

гаранция, че ще завърша Академията „Св. Владимир” и ще мога да заема мястото си на

истински пазител, който ще защитава мороите от стригоите. Спарингите на практика

определяха при кой морой щях да бъда назначена. Почувствах състраданието и

тревогата на Лиса посредством връзката ни.

- Албърта мисли, че има голяма вероятност да останем заедно и ти да продължиш да си

мой пазител.

Направих физиономия.

- Смятам, че Албърта говори така, само за да ме задържи в училището. – Преди няколко

месеца напуснах, за да търся Дмитрий, а после се върнах, а това навреди на

академичното ми досие. Трябваше да се отбележи и един мъничък факт – моройската

кралица Татяна ме мразеше и щеше да се намеси по определянето на назначението ми, но това беше друга история. – Мисля, че Албърта е наясно с едно – единственият начин

да ме оставят да те защитавам е само ако съм последния пазител на Земята. Дори тогава

шансовете ми биха били нщожни.

Пред нас ревът на тълпата се засилваше. Едно от училищните игрища беше

трансформирано в арена на степени, подобно на арените по времето на гладиаторските

боеве в Рим. Имаше изградени зрителски места, които представляваха от обикновени

дървени скамейки до луксозни меки седалки със сенници, които да предпазват мороите

от слънцето. Игрището беше обградено с флагове, чиито ярки цветове се виждаха оттук, развявани от вятъра. Не бях ги забелязала още, но знаех, че близо до входа трябваше да

има изградени казарми, където новаците като мен да чакат с опънати нерви. Самото

поле трябваше да е превърнато в терен с опасни изпитания. И съдейки по звука от

дюдюканията, много от учениците бяха вече на арената, за да станат свидетели на

събитието.

- Не губя надежда, - каза Лиса. Посредством връзката ни почувствах, че наистина го

мисли. Това й беше хубавото – непоколебима вяра и оптимизъм, които прескачаха и

най–ужасните изпитания. Чувствата й ярко констрастираха спрямо моето негодуване и

цинизъм. – Имам нещо, което днес може да ти помогне.

Тя спря и бръкна в джоба на джинсите си, като извади малък сребърен пръстен, покрит

с миниатюрни камъни, които приличаха на оливин (вид минерал). Нямаше нужда да

използвам връзката ни, за да разбера какво ми предлагаше.

- О, Лис… не зная. Не искам никакво, ъм, нечестно предимство.

Лиса завъртя очи.

- Знаеш, че не е проблем. Заклевам се, че този пръстен е подходящ.