i ea1403da12425be3

Пръстенът, който ми предлагаше представляваше амулет, пропит с рядката магия, която

тя владееше. Всички морои контролираха един от петте елемента: земя, въздух, вода, огън или дух. Духът беше най–редкия елемент, толкова рядък, че за много векове беше

забравен. Но наскоро Лиса и още няколко се сблъскаха с него. За разлика от другите

елементи, които по природа бяха повече физически, Духът бе здраво свързан със

съзнанието и всички психични феномени. Никой не го разбираше напълно. Едва

наскоро Лиса бе започнала да експериментира с правенето на амулети, в които

присъстваше духът и изобщо не се справяше добре. Най–ярката й способност,

предизвикана от Духът, бе да лекува, затова продължаваше да се опитва да направи

лечебни амулети. Последният представляваше гривната, която дрънчеше на ръката ми.

- Този действа. Малко е, но ще държи мрака далеч от теб по време на битките. –

Говореше спокойно, но и двете знаехме колко сериозни са думите й.

Контролирането на Духът си имаше цена: мрак, който се показваше като гняв и

объркване, и който понякога водеше до лудост. Мрак, който понякога ме връхлитеше

през духовната ни връзка. Лиса и аз си бяхме казали, че с помощта на амулетите и

лечението, ще успеем да го преборим. Още едно нещо, което трябваше да усвоим до

съвършенство.

Усмихнах й се вяло, подтиквана от загрижеността й и взех пръстена. Не опари ръката

ми – приех го като обнадеждаващ знак. Беше малък и пасваше само на кутрето ми.

Когато го надянах, не почувствах нищо специално. Понякога се случваше с лечебните

талисмани. Можеше да означава и че пръстенът е напълно безполезен. И в двата случая

нямаше пострадали.

- Благодаря, - отвърнах. Почувствах как я заля вълна на задоволство и двете

продължихме разходката си. Изпънах ръка пред мен, възхищавайки се на начина, по

който блещукаха зелените камъни. Идеята да нося бижута, като се имаше предвид през

какви физически изпитания щях да мина, не беше от най–добрите, но все пак щях да

нося ръкавици, които да го скрият. – Трудно ми е да повярвам, че след всичко случило

се ще приключим обучението си и ще се озовем навън в истинския свят, - размишлявах

на глас, без да се замислям над думите си. Стоящата до мен Лиса настръхна и аз веднага

съжалих, задето изрекох мислите си на глас. „Навън в истинският свят” означаваше, че

Лиса и аз щяхме да предприемем изпълнението на задача, за която тя с нежелание беше

обещала да ми помогне преди няколко месеца.

Докато бях в Сибир, разбрах, че може би има начин да върна Дмитрий към предишното

му състояние – отново да бъде дампир като мен. Начинанието имаше малки шансове за

успех – може би дори беше лъжа – и като се имаше предвид начина, по който Дмитрий

се беше фокусирал върху намерението си да ме убие, не си създавах илюзии, че ще

имам някакъв друг избор, освен да го убия, ако се стигне в ситуация, в която да избирам

между него и мен. Но ако имаше начин да го спася, преди да се случи всичко това,

трябваше да открия този начин. За съжаление, единствената следа, която можеше да

доведе до сбъдването на чудото, водеше към един престъпник. И не кой да е

престъпник, а точно Виктор Дашков – морой от кралското обкръжение, който бе

измъчвал Лиса и беше извършил всевъзможни зверски постъпки с цел да превърне

живота ни в ад. Правосъдието надделя и Виктор беше хвърлен в затвора, което

усложняваше задачата ни. Научихме, че след като бе обречен да прекара живота си зад

решетките, не намираше за нужно да сподели какво знае за своя полубрат –

единственият, успял някога според слуховете, да спаси стригой. Реших – вероятно без

всякаква логика, – че Виктор може и да ни предостави информацията, ако в замяна му

предложим единственото нещо, което само ние може да му дадем: свобода. Не бях си

доизяснила идеята. Първо – не знаех дали ще се получи. Можеше да се каже, че

планираме нещо голямо. Второ – нямах представа как се организира бягство от затвора, още по–малко пък в кой точно затвор се намираше Виктор. И накрая – трябваше да се

отбележи, че вероятно щяхме да пуснем на свобода смъртния си враг. Усещайки

смазващата сила на плана ни, си представях как точно се чувства Лиса. И въпреки това, колкото и да я притесняваше цялата идея – а повярвайте ми, безпокоеше я много – тя

тържествено се закле, че ще ми помогне. През последните месеци й предлагах стотици

пъти да я освободя от обещанието й, но тя държеше на своето. Разбира се, като се

вземеше предвид, че нямаше начин да открием затвора, в крайна сметка обещанието й

нямаше значение. Опитах се да запълня неловкото мълчание като й обясних, че

наистина смятам, че ще може да отпразнуваме със стил рожденния й ден следващата

седмица. Опитите ми бяха прекъснати от Стан, един от дългогодишните инструктори.

- Хатауей! – излая той, идващ към нас от полето. – Колко мило, че се присъедини към

нас. Веднага заминавай там!

Съзнанието на Лиса се отърси от мислите за Виктор. Тя ме прегърна бързо.

- Късмет, - прошепна в ухото ми. – Не че ти е нужен.

Изражението на Стан ми подсказа, че десетсекундното ни сбогуване е продължило