i ea1403da12425be3

- Какво не е наред, Роуз? – звучеше притеснен, отвътре му идваше да се държи

закрилнически.

Поклатих глава, не можех да го направя.

- Нищо.

- Роуз, - рече той предупредително.

Погледнах настрани, неспособна да срещна очите му.

- Наистина не е важно.

Ще намеря някакъв друг начин. Някой друг.

За моя изненада той се протегна и повдигна брадичката ми. Погледът му се прикова

върху моя, не ми остави изход.

- От какво имаш нужда?

Дълго се взирах в него. Бяха такава егоистка, рискувайки живота и репутацията на

приятелите, за които ме беше грижа. Ако Кристиан и Лиса не бяха с обтегнати

отнощения, вероятно щях да помоля и него. Но единственият, който ми остана, бе Еди.

- Трябва ми нещо… нещо доста екстремно.

- Роуз, всичко, с което се захванеш е екстремно.

- Не чак толкова. Може да съсипе живота ти. Да те вкара в големи неприятности. Не

мога да ти го причиня.

Усмивката му се заличи.

- Няма значение, - каза ядосано. – Ако имаш нужда от мен, ще го направя. Без значение

за какво става въпрос.

- Не знаеш какво искам.

- Вярвам ти.

- Може да се каже, че е нелегално. Дори може да се счете като измяна.

За момент се замисли, но остана непоколебим.

- От каквото се нуждаеш. Не ме интересува. Пазя ти гърба. – Два пъти спасих живота

му и знаех, че наистина мисли това, което казва. Чувстваше ми се задължен. Би отишъл

навсякъде, където го помоля, не защото изпитваше романтични чувства към мен, а

заради приятелството ни и вярността.

- Нелегално е, - повторих. – Довечера… трябва да се измъкнеш от двореца. И не зная

кога ще се върнем. – Напълно възможно бе никога да не се завърнем. Ако случайно

налетяхме на охраната на затвора… ами, можеше и да вземат смъртоносни мерки, за да

изпълнят дълга си. Всички тренирахме точно за това. Ала не можех сама да проникна в

затвора само с внушението на Лиса. Имах нужда от боец зад гърба си.

- Само кажи кога.

Това бше. Не му разкрих целия план, само му казах къде ще се срещнем през нощта и

какво трябва да носи. Не ме попита нищо. Каза, че ще дойде. Точно тогава новите

кралски особи дойдоха да разговарят с него и аз го оставих, бях наясно, че по-късно ще

се появи. Трудно ми беше, но се постарах да отблъсна вината, предизвикана от

вероятността бъдещето му да е застрашено.

Еди пристигна, точно както обеща, и планът ми се задейства. Лиса също се появи. И

отново „през нощта” означаваше посред бял ден. Почувствах същия дискомфорт, както

когато се промъкнахме при Мия. Светлината ни излагаше на показ, но така или иначе

повечето хора спяха. И въпреки това Лиса, Еди и аз се движехме през алеите в двореца

колкото се може по-прикрито, и се срещнахме с Михаил в двора, където имаше

паркирани всякакви превозни средства. Гаражите бяха метални, прилични на

индустриални сгради и бяха разположени в покрайнините на двореца. Вмъкнахме се в

гаража, който Михаил посочи миналата нощ и когато не заварихме никой там,

почувствах облекчение. Той изгледа трима ни, стори ми се изненадан от „ударната ми

група”, но не разпитваше и не пожела да се присъедини към нас. Почувствах се още по-

виновна. Още някой рискуваше бъдещето си заради мен.

- Ще се стъпчете, - размишляваше на глас.

Насилих се да се усмихна.

- Приятели сме.

Михаил не се засмя на шегата ми, вместо това потупа капака на багажника на един

Додж Чарджър. Не се шегуваше, че ще се тъпчем един в друг. Колата беше от новите

модели – направо срамота. Старите имаха повече място, но пазителите държаха в

гаражите си само най-отбрани марки коли.

- Веднъж да се отдалечим достатъчно, ще отбия и ще ви измъкна навън, - каза той.

- Ще се оправим, - уверих го. – Хайде, да се захващаме.

Лиса, Еди и аз се натъпкахме в багажника.

- О, Господи, - мърмореше Лиса.

- Надявам се, че никой не страда от клаустрофобия.

Имах чувстовто, че играем на „торнадо”. Багажникът беше достатъчно голям, за да се

натъпчат няколко куфара, но твърде малък за трима души. Бяхме притиснати един в

друг и такова нещо като лично пространство не съществуваше. Доволен, че се

побрахме, Михаил затвори багажника и мрака ни обгърна. Минута по-късно двигателя

забоботи и колата потегли.

- След колко време мислиш, че ще спрем? – попита Лиса. – Или ще се отровим от

въглеродния диоксид?

- Дори не сме напусали очертанията на двореца, - отбелязах. Тя въздъхна.

Колата се движеше и скоро след това спря. Михаил бе стигнал входа и сега си бъбреше

с пазачите. По-рано ми каза, че ще измисли някакво извинение или ще каже, че е

тръгнал да изпълнява някаква поръчка, и предполагаше, че пазачите може би няма да го

разпитват или да претърсят колата. От кралския двор не се притесняваха, ако някой

реши да се измъкне, както беше в училище. По-голямо притеснения бяха хората, които

се опитваха да се вмъкнат вътре.

Минаха няколко минути и аз започнах да се тревожа дали всичко е наред. Тогава колата

потегли и тримата въздъхнахме облекчено. Набрахме скорост и след около миля или

малко повече колата намали и отби встрани. Капакът на багажника се отвори и ние се

измъкнахме отвътре. Чувствах се благодарна да вдишам свежия въздух. Седнах на

пасажерското място до Михаил, оставяйки Лиса и Еди да се настанят на задната