i ea1403da12425be3

разделяше отговорниците от публиката и ме настани до морой на средна възраст,

облечен в официален дизайнерски черен костюм, който сякаш крещеше “Съжалявам, че

кралицата е мъртва, но смятам да изглеждам модерен, докато показвам скръбта си”.

Косата му беше бледоруса, леко прошарена от първите белези на сивото. Някак я

караше да изглежда добре. Предположих, че това беше Деймън Тарус, адвокатът ми, но

той не обели и дума към мен.

Михаил също седна до мен и се зарадвах, че са избрали него да не ме оставя буквално и

за секунда сама. Поглеждайки назад, видях Даниела и Нейтън Ивашкови да седят с

други високопоставени аристократи и техните семейства.

Ейдриън беше избрал да не седи с тях и се беше настанил по-назад с Лиса, Кристиан и

Еди. Лицата им бяха изпълнени с тревога.

Съдията-морой, макар възрастна и сивокоса, все още изглеждаше сякаш може да срита

нечий задник. Тя призова хората в залата да запазят тишина и аз се извърнах, за да

погледна отново напред. Членовете на Съвета влизаха и тя ги представи един по един.

Две редици пейки бяха приготвени за тях, два реда по шест места, като тринадесетото

отзад беше повдигнато. Разбира се, само единадесет от местата бяха заети и аз се

опитах да не се намръщя – Лиса трябваше да седи там.

Когато Съветът се настани, съдията се обърна с лице към нас и заговори с глас, който

прокънтя из залата.

- Това изслушване се провежда с цел да установим дали има достатъчно доказателства...

Суматоха на вратата я прекъсна и от публиката проточиха вратове, за да видят какво

става.

- Каква е тази бъркотия? - попита съдията.

Един от стражите беше отворил частично вратата и се навеждаше навън, очевидно

говорейки с някого в коридора. Той се спусна бързо в залата.

- Адвокатът на обвиняемата е тук, Ваша Чест.

Съдията погледна мен и Деймън и се намръщи.

- Тя вече има адвокат.

Стражът сви рамене – изглеждаше смешно безпомощен. Ако навън имаше стригой, той

трябваше да знае какво да прави. Това странно нарушаване на протокола беше извън

уменията му. Съдията въздъхна.

- Добре. Пусни го да влезе, който и да е, и да се справяме с това.

Ейб влезе вътре.

- О, Боже мили, - казах на глас.

Нямаше нужда да се сгълча, че съм се обадила без позволение, защото глъчка

моментално изпълни залата. Предположих, че половината изпитваха страхопочитание

пред Ейб, защото познаваха репутацията му, а останалите просто бяха зашеметени от

вида му.

Той носеше сив кашмирен костюм, значително по-светъл от строгото черно на Деймън.

Отдолу имаше официална риза, толкова бяла, че сякаш блестеше – особено до ярката

пурпурна вратовръзка, която носеше. Други червени петънца бяха разпръснати по

тоалета му – носна кърпа в джоба, рубинени копчета на ръкавелите. Естествено, всичко

беше точно толкова перфектно скроено и скъпо, колкото дрехите на Деймън. Но Ейб не

изглеждаше сякаш скърби. Даже не изглеждаше сякаш идва на дело – по-скоро сякаш е

бил прекъснат по пътя към парти. И, разбира се, беше с обичайните си златни халки и

спретната черна брада.

Съдията накара залата да замълчи с едно движение на ръката, докато той се запъти към

нея.

- Ейбрахам Мейзър, - каза тя, поклащайки глава. В гласа й се чуваха едновременно

учудване и неодобрение. - Това е... неочаквано.

Ейб й се поклони галантно.

- Прекрасно е да те видя отново, Пола. Не си се променила изобщо.

- Не сме в кънтри клуб, господин Мейзър, - информира го тя. - И докато сте тук, ще се

обръщате към мен с официалната ми титла.

- А, да, - намигна той. - Моите извинение, Ваша Чест, - обърна се и се огледа, докато

очите му не се спряха на мен. - Ето я и нея. Съжалявам, че забавих това. Да започваме.

Деймън се изправи.

- Какво е това? Кой сте Вие? Аз съм нейният адвокат.

Ейб поклати глава.

- Сигурно е станала някаква грешка. Отне ми известно време да хвана полет до тук, така че разбирам защо сте назначили общински адвокат.

- Общински адвокат! - Лицето на Деймън почервеня от възмущение. - Аз съм един от

най-прочутите адвокати сред американските морои!

- Известен, общински - Ейб вдигна рамене и се залюля на токовете си. - Аз не съдя. Не

исках да ви обидя.

- Господин Мейзър! - прекъсна го съдията. - Вие адвокат ли сте?

- Аз съм много неща, Пола... Ваша Чест. Пък и има ли значение? Тя просто има нужда

някой да говори в нейна полза.

- И го има, - извика Деймън. - Аз.

- Вече не, - каза Ейб, държанието му още беше любезно. Не беше спрял да се усмихва, но мисля, че виждах в очите му онзи опасен блясък, който плашеше много от враговете

му. Той беше образец на спокойствието, докато Деймън изглеждаше сякаш всеки

момент ще припадне.

- Ваша Чест...

- Достатъчно! - каза тя с кънтящия си глас. - Оставете момичето да избере. - Тя задържа

кафявите си очи върху мен. - Кой искаш да те защитава?

- Аз... - Устата ми се отвори, когато внезапно в залата настъпи тишина. Гледах драмата

между двамата мъже като тенис мач, но сега топката беше ударила мен по главата.

- Роуз.

Сепната, се обърнах леко. Даниела Ивашков се беше промъкнала в реда зад мен.

- Роуз, - прошепна тя отново. - Нямаш представа кой е този Мейзър. - Нямах ли? - Не