i ea1403da12425be3

място за цигарите му, но днес нямаше никакви. Той въздъхна. - Не знам какви улики

имат или как леля Татяна е умряла. Всичко, което чух, е, че са я открили мъртва тази

сутрин.

Лиса и Кристиан си размениха погледи. Кристиан сви рамене, а Лиса се обърна към

Ейдриън, поемайки ролята на вестоносец.

- Кол, - каза тя. - Намерили са я в леглото със сребърен кол, забит в сърцето.

Ейдриън не каза нищо, изражението му почти не се промени. На Лиса й дойде на ум, че

през целия този разговор за невинност, доказателства и вина никой не беше обърнал

внимание на факта, че Татяна беше пра-леля на Ейдриън. Той не одобряваше някои

нейни решения и си правеше доста шеги зад гърба й. Но все пак тя беше част от

семейството му, беше някой, когото той беше познавал през целия си живот. Той

сигурно чувстваше болка от смъртта й над всичко друго. Дори аз се почувствах

раздвоена. Мразех я заради всичко, което ми беше сторила, но никога не бях искала да

умре. И не можех да не си спомня, че понякога говореше с мен като с истински човек.

Може да е било преструвка, но бях сигурна, че беше сигурна онази нощ, когато спря

при Ивашкови. Беше изморена и замислена, главно обезпокоена как да въдвори мир

сред хората си.

Лиса гледаше как Ейдриън си отива, съчувствие и мъка я заляха. Кристиан нежно

стисна ръката й.

- Хайде, - каза той. - Открихме каквото искахме да знаем. Сега само пречим тук. -

Чувствайки се безпомощна, Лиса му позволи да я изведе навън, като избягваха

паникьосаните тълпи. Оранжевата светлина на ниското слънце топло позлатяваше всяко

листо и дърво. Навън имаше много хора, когато с Дмитрий се върнахме от склада, но

бяха нищо в сравнение със сега. Хората шепнеха уплашено, бързащи да разнесат

новините. Някои вече бяха в траур, облечени в черно, с облени в сълзи лица. Чудех се

колко от това беше истинско. Дори по средата на трагедия и престъпление

аристократите се бореха за власт.

Всеки път, когато чуеше името ми, Лиса се ядосваше все повече и повече. Лошият гняв

също беше като черен пушек във връзката ни и често я караше да изключва. Беше

проклятието на Духа.

- Не мога да го повярвам, - извика тя на Кристиан. Дори тя да не беше, аз забелязах, че

той бързо я водеше към място, където нямаше толкова много хора. - Как може някой да

си помисли подобно нещо за Роуз? Нагласено е, трябва да е нагласено.

- Знам, знам, - каза Кристиан. Той също познаваше знаците за опасност от Духа и се

опитваше да я успокои. Бяха стигнали до малка затревена площ под сянката на голямо

лешниково дърво и се отпуснаха на земята. - Знаем, че не го е направила и ще го

докажем. Не може да бъде наказана за нещо, което не е направила.

- Не познаваш тези хора, - измърмори Лиса. - Ако някой иска да се добере до нея, ще

направят всичко възможно. - Направих слаб опит да прехвърля част от тъмнината от нея

в себе си с надеждата да я успокоя, но за нещастие само се ядосах повече.

Кристиан се засмя.

- Забравяш нещо – аз израснах с тях. Ходех на училище с децата им. Познавам ги, но

нека не се паникьосваме, преди да сме научили повече, съгласна ли си?

Лиса издиша – чувстваше се много по-добре. Бях напът да поема твърде много

тъмнина, ако не внимавах. Тя се усмихна на Кристиан колебливо.

- Не помня някога да си бил толкова благоразумен.

- Така е, защото всички имат различна представа за разумно. Просто моята е погрешно

разбрана, това е всичко, - каза той високомерно.

- Мисля, че си доста криворазбран, - засмя се тя.

Очите му уловиха погледа й и усмивката му се превърна в нещо много по-топло и

нежно.

- Е, надявам се, че това няма да бъде разбрано погрешно, иначе рискувам да бъда

ударен.

Той се наведе и докосна устните й със своите. Лиса отговори без всякакво колебание

или мисъл, губейки се в сладостта на целувката. За съжаление и аз бях повлечена с нея.

Когато се отдръпнаха един от друг, Лиса усети как ритъмът на сърцето й се забързва, а

бузите й поруменяват.

- Какво точно означаваше това? - попита тя, спомняйки си за усещането на устните му.

- Означаваше “съжалявам”, - каза той.

Тя погледна настрани и нервно откъсна няколко стръкчета трева. Най-накрая с

въздишка погледна отново нагоре.

- Кристиан... Имало ли е някога нещо между теб и Джил? Или Мия?

Той я погледна с изненада.

- Какво? Как можа да си го помислиш?

- Ти прекарваше толкова време с тях.

- Винаги съм искал само един човек, - каза той. Настойчивостта на погледа му, на тези

кристално сини очи не остави и капка съмнение кой беше този човек. - Никой друг не се

е и приближавал. Въпреки всичко, дори с Ейвъри...

- Кристиан, съжалявам за това...

- Не трябва...

- Съжалявам...

- По дяволите, - каза той. - Ще ме оставиш ли да довърша изре...

- Не, - прекъсна го Лиса, наведе се и го целуна силно, показвайки му с целувката си, че

и за нея не съществува никой друг.

Е, очевидно Таша беше права – аз бях единствената, която можеше да ги събере. Просто

не бях очаквала арестът ми да помогне.

Напуснах главата на Лиса, за да им дам малко лично пространство и да не ги гледам как

се целуват. Нямах нищо против това. Не можеха да направят нищо за мен в момента и