i ea1403da12425be3

безброй свидетели са чули госпожица Хатауей да казва на кралицата, че ще съжалява за

новия закон за пазителите. Мога да намеря записа, ако желаете – да не споменавам

сведенията за други “изразителни” коментари, които госпожица Хатауей е правила пред

хора.

Един спомен се промъкна в главата ми: стоях навън с Даниела и крещях – а другите

гледаха – как кралицата не можеше да ме откупи с документ. Не беше добро решение за

мен. Нито пък провалянето на Бдението над Мъртвите или оплакването, че кралицата

беше пазена, когато Лиса беше хваната. Бях дала на Айрис доста материал.

- О, да, - продължи Айрис. - Също така разполагаме с разкази как кралицата е

изразявала огромното си неодобрение от замесването на госпожица Хатауей с Ейдриън

Ивашков, особено когато двамата са избягали заедно. - Отворих уста при това, но Ейб

ме спря. - Има безброй други записи как Нейно Величество и госпожица Хатауей се

карат на публични места. Искате ли да ги извадя или вече можем да гласуваме за дело?

Това беше отправено към съдията. Нямах никакво законно оправдание, а

доказателствата бяха доста изобличаващи. Даже бих казала, че определено имаше

причина да ме обвиняват, освен...

- Ваша Чест? - обадих се. Мисля, че тъкмо щеше да даде своето изявление. - Може ли

да кажа нещо?

Съдията се замисли, а после сви рамене.

- Не виждам защо не. Събираме всички възможни доказателства.

О, това да се обаждам по своя воля определено не влизаше в плана на Ейб. Той се качи

на подиума, надявайки се да ме спре с мъдрото си поведение, но не беше достатъчно

бърз.

- Добре, - казах, надявайки се да звуча убедително и да не си изпусна нервите. -

Показахте доста подозрителни неща, вижда се.

Ейб изглеждаше засегнат, никога не бях виждала такова изражение на лицето му. Не

губеше контрол над ситуацията много често.

- Но точно там е проблемът. Твърде подозрително е. Ако се готвех да убия някого,

нямаше да съм толкова глупава. Мислите ли, че щях да оставя кола си в гръдния й кош?

Не мислите ли, че щях да нося ръкавици? Хайде де, това е обидно. Ако бях толкова

хитра, колкото твърдите, че досието ми казва, че съм, щях ли да го направя по този

начин? Сериозно, ако го бях направила, щеше да е доста по-добре – никога нямаше да

ме заподозрете. Това наистина е обидно за интелекта ми.

- Роуз, - започна Ейб със заплашителна нотка в гласа си. Продължих.

- Всичките доказателства, които имате, са болезнено очевидни. По дяволите, този, който

ме е натопил, е можел просто да нарисува стрелка към мен – а някой ме е натопил, но

вие сте прекалено глупави, за да забележите. - Гласът ми се беше повишил и съзнателно

го намалих. - Искате лесно решение. Бързо решение. И особено много искате някого без

връзки, без могъщо семейство, което да го защити. - Поколебах се тук, несигурна как да

класифицирам Ейб. - Защото така стоят нещата винаги. Такъв беше и при закона за

възрастта. Никой не можеше да се застъпи и за дампирите, защото проклетата система

не позволява.

Усетих, че доста се бях отклонила от въпроса, както и че изглеждах още по-виновна, критикувайки закона за възрастта. Спрях се отново.

- Както и да е, Ваша Чест... Опитвам се да кажа, че тези доказателства не трябва да са

достатъчни, за да ме обвините или изпратите в съда. Не бих планирала едно убийство

толкова зле.

- Благодаря, госпожице Хатауей, - каза съдията. - Това беше доста... осведомително.

Можете отново да заемете мястото си, докато Съветът заседава.

С Ейб се върнахме до пейката си.

- Какво си мислеше, по дяволите? - прошепна той.

- Казах им истината. Защитавах се.

- Аз не бих стигнал дотам. Не си адвокат.

Хвърлих му кос поглед.

- Нито пък ти, старче.

Съдията помоли членовете на Съвета да гласуват дали има достатъчно доказателства, за

да ме обявят за възможен извършител и да ме изпратят на дело. Те го направиха.

Единадесет ръце се вдигнаха. Всичко свърши просто така.

Чрез връзката усетих предупреждението на Лиса. Докато с Ейб ставахме, за да си

тръгнем, погледнах към публиката, която се разотиваше и обсъждаше развоя на

събитията. Светлозелените й очи бяха разширени, а лицето й – необичайно бледо. Зад

нея Ейдриън също изглеждаше отчаян, но докато ме гледаше, можех да усетя

излъчваните от него любов и решителност. А най-отзад, зад двама им...

Дмитрий.

Дори не знаех, че беше тук. Очите му също бяха върху мен, тъмни и безкрайни. Само аз

не можех да разбера какво чувства. Лицето му не изразяваше нищо, но в очите му

имаше нещо... нещо напрегнато и заплашително. Образът как той сваля групата

пазители премина през главата ми и нещо ми подсказа, че ако го помолех, щеше да го

направи отново. Щеше да си пробие път до мен през съдебната зала, да направи всичко

по силите си, за да ме спаси от нея.

Докосване по ръката ми ме разсея от него. Ейб и аз се опитвахме да излезем, но

пътеката пред нас беше пълна с хора, каращи ни да спираме. Докосването се оказа

малко листче хартия, пъхнато между пръстите ми. Оглеждайки се наоколо, видях

Амброуз да седи до пътеката, гледащ право напред. Исках да попитам какво става, но

някакъв инстинкт ме спря. Като видях, че опашката още не се движи, бързо разгънах