i ea1403da12425be3

заслужаваха събирането си. Единственото, което можеха да направят, бе да чакат за още

информация и начинът им за запълване на времето наистина беше по-добър от каквото

и да правеше Ейдриън.

Легнах на леглото и се загледах в тавана. Около мен имаше само прост метал и

неутрални цветове, което ме подлудяваше. Нямах нищо за гледане, нищо за четене.

Чувствах се като животно, затворено в клетка. Струваше ми се, че стаята става все по-

малка и по-малка. Всичко, което можех да правя, се изчерпваше с преглеждане на

каквото бях научила чрез Лиса и анализиране на всяка дума. Имах въпроси за всичко, разбира се, но най-много ме човъркаше споменатото от Даниела изслушване. Трябваше

да разбера повече за него.

Получих отговор часове по-късно.

Бях изпаднала в някакво замъглено вцепенение и почти не разпознах Михаил, който

стоеше пред вратата на килията ми. Скочих от леглото към решетките и видях, че

отключва вратата. В мен се надигна надежда.

- Какво става? - попитах. - Пускат ли ме?

- Опасявам се, че не, - каза той. Думите му бяха потвърдени от това, че след като отвори

вратата, незабавно ми сложи белезници. Не се възпротивих. - Тук съм, за да те заведа на

изслушването ти.

Излизайки в коридора, видях струпани още стражи. Моят собствен охранителен отряд, огледало на този на Дмитрий. Очарователно. Михаил и аз вървяхме заедно и той

милостиво говореше, вместо да запази онази ужасна тишина, която беше обичайно

отношение към затворниците.

- Какво всъщност е изслушване? Дело?

- Не, не. Твърде скоро е за дело. На изслушването се решава дали отиваш на съд.

- Това звучи като загуба на време, - отбелязах. Илязохме от сградата на охраната и

свежият влажен въздух беше най-прекрасното нещо, което някога бях усещала.

- По-голяма загуба на време ще е ако отидеш на квалифицирано заседание и те

осъзнаят, че няма какво да отстояват. На изслушването ще покажат уликите си и съдия...

е, или някой, който се държи като съдия, ще реши дали ще има дело. Делото е

официално. На него издават присъдата и обявяват наказанието.

- Защо им отне толкова време да организират изслушването? Защо ме накараха да чакам

в килията цял ден?

Той се засмя, но не защото го намираше за забавно.

- Това беше бързо, Роуз. Много бързо. Може да отнеме дни или дори седмици, за да се

организира изслушване и ако отидеш на съд, ще стоиш заключена дотогава.

Преглътнах.

- Ще се справят ли бързо и с това?

- Не знам. Нито един монарх не е бил убит през последните сто години. Хората

полудяват, а Съветът иска да въдвори ред. Вече правят огромни планове за

погребението на кралицата – голям спектакъл, който ще разсее всички. Твоето

изслушване също е опит за въдворяване на ред.

- Какво? Как?

- Колкото по-бързо осъдят убиеца, толкова по-сигурни ще се почувстват всички.

Мислят, че обстоятелствата срещу теб са доста, искат да побързат. Искат да си виновна.

Искат да я погребат, като знаят, че убиецът й е подведен под отговорност, така че всички

да могат да спят спокойно, когато новият крал или кралица бъде избран.

- Но аз не съм... - Спрях да отричам. Нямаше смисъл.

Пред нас се очерта сградата, в която се намираше съдебната зала. Излеждаше

заплашително първия път, когато бях тук за делото на Виктор, но това беше заради

страха от спомените, които той будеше в мен. Сега... Сега моето собствено бъдеще беше

на карта. А очевидно и не само моето – светът на мороите гледаше и чакаше, надявайки

се, че съм злодей, който ще бъде затворен на сигурно завинаги. Преглъщайки,

погледнах нервно Михаил.

- Мислиш ли... Мислиш ли, че ще ме изпратят на процес?

Той не отговори. Един страж ни отвори вратата.

- Михаил? - умоляващо казах. - Наистина ли ще ме съдят за убийство?

- Да, - каза той съчувствено. - Почти съм сигурен, че ще го направят.

Глава 27

Влизането в съдебната зала беше едно от най-нереалистичните преживявания в живота

ми – и не само защото бях обвинена. Просто продължаваше да ми напомня за делото на

Виктор и идеята, че сега аз бях на неговото място, беше до голяма степен прекалено

трудна за разбиране.

Влизането в залата с група пазители кара хората да те гледат, а, повярвайте ми, тук

имаше наистина много хора, така че аз, естествено, не се спотаих или засрамих. Влязох

с увереност и високо вдигната глава. Отново изпитах онова мрачно връщане към

процеса на Виктор. Той също беше влязъл предизвикателно и аз бях ужасена, че някой, който е извършил престъпленията си, би се държал така. Дали тези хора си мислеха

същото за мен?

На подиума в предната част на стаята седеше жена, която не разпознах. Сред мороите

съдията обикновено беше адвокат, на когото беше определена тази позиция за целите на

изслушването или каквото се провеждаше. Делото от друга страна – или поне дело,

голямо колкото това на Виктор, се контролираше лично от кралицата. Тя решаваше

каква да е финалната присъда. Тук обаче членовете на Съвета щяха да решат, ако

изобщо се стигнеше до там. Делото е официално. На него издават присъдата и

обявяват наказанието.

Охраната ми ме заведе до мястото в предната част на залата зад преградата, която